Записки от една голяма страна

Магистрално разнообразие

Ако четете внимателно (а ако не го правите, каква е причината?), ще си спомните, че наскоро пътувахме от Ню Хемпшър до Охайо, за да оставим най-големия ми син в университета, който прие да му осигури образование и подслон през идущите четири години срещу известна сума, достатъчно за финансирането на нова космическа совалка.

Това, което не споменах тогава, за да не ви разстройвам излишно, бе какъв кошмар представляваше всъщност това пътуване. Моля ви, разберете ме, аз обичам жена си и децата като всеки нормален човек, независимо от това в какви разноски ме вкарват годишно за обувки и компютърни игри (а разноските, честно казано, са големи), но това не означава, че съм готов отново да прекарам цяла седмица заедно с тях в металната капсула на автомобил по американска магистрала.

Бързам да подчертая, че проблемът не е в семейството ми, а в американските магистрали. Божичко, колко скучни са те! Един европеец просто не може да си представи скука в такъв мащаб. Част от проблема се свежда до дължината им — от Ню Хемпшър до централен Охайо са 1300 километра и още толкова обратно — но най-неприятното е, че по пътя няма никакво разнообразие.

Навремето не беше така. Когато бях момче, по магистралите в САЩ бе пълно с най-различни забавления. Не бяха кой знае колко качествени, но това нямаше никакво значение.

Човек можеше да разчита, че всеки ден ще се натъква на табели с текстове от рода на: „Посетете световноизвестната атомна скала — тя наистина свети!“. Няколко километра по-нататък имаше следваща табела: „Вижте скалата, озадачила учените! Само на 440 километра!“. На втората табела имаше и картинка на сериозен на вид учен, а до устата му имаше очертано кръгче като от комикс, в което той споделяше: „Това наистина е чудо на природата!“ или „Удивен съм!“.

След още няколко километра следваща табела подканваше: „Преживейте въздействието на атомно-скалното силово поле… ако смеете! Само на 147 километра!“. Тук вече имаше изобразен човек, странно напомнящ собствения ви баща, отлитащ нанякъде под въздействието на незнайна радиация. Отдолу пишеше с по-малки букви: „Внимание! Може да се окаже неподходящо за малки деца!“

Това решаваше нещата. По-големият ми брат и сестра ми, наблъскани заедно с мен на задната седалка, изчерпили възможностите да се забавляват, като драскат с химикалка геометрични мотиви по лицето, ръцете и корема ми, надаваха вой, че трябва да видят тази световноизвестна атракция, а аз тъничко им пригласях.

Хората, които поставяха тези табели, трябва да се били изключителни — сред най-великите гении на маркетинга в наше време. Знаели са с абсолютна точност — до миля, бих казал — колко време е необходимо на пълна кола с деца да преодолее упоритата и неизбежна съпротива на бащата да се отклони, за да посети нещо, което ще му загуби времето и ще струва пари. В крайна сметка, разбира се, отивахме.

Естествено, световноизвестната атомна скала нямаше нищо общо с представите, създадени от рекламата. Оказваше се, че е смешно малка в сравнение с картинката и изобщо не свети. Беше оградена отвсякъде, привидно заради сигурността на посетителите, а оградата бе покрита с табели, на които пишеше: „Внимание! Опасно силово поле! Не преминавай!“. Разбира се, винаги се намираше някое дете да пропълзи под оградата, да отиде до скалата и да я пипне, че дори да се изкатери по нея, без да отлети нанякъде или изобщо да пострада видимо. В крайна сметка моите екстравагантни татуировки с химикалка привличаха повече вниманието на тълпата.

Отвратен, баща ми ни натъпкваше обратно в колата, кълнеше се, че никога вече няма да се остави да го подведат така, и потегляхме. Няколко часа по-късно се натъквахме на нова крайпътна табела, на която пишеше: „Посетете световноизвестните пеещи пясъци! Само на 350 километра!“ и цикълът започваше отново. На запад, в действително скучните щати като Небраска и Канзас например, хората можеха спокойно да пишат по табелите каквото им хрумне — „Вижте мъртвата крава! Часове забавление за цялото семейство!“ или „Стърчаща дъска! Само на 220 километра!“. С течение на годините, доколкото си спомням, успяхме да посетим един отпечатък от лапа на динозавър, многоцветна пустиня, вкаменена жаба, една дупка в земята, която имаше претенциите да бъде най-дълбокият кладенец в света, както и една къща, построена изцяло от бирени бутилки. Всъщност това е основното, което си спомням от ваканциите.

Всички тези неща бяха разочароващи, но не е там въпросът. Човек не плащаше 75 цента за преживяването. Плащахме по 75 цента като своеобразно признание към изобретателния човек, благодарение на когото бяхме изминали 200 километра, обзети от искрено вълнение, а в моя случай през това време брат ми и сестра ми не рисуваха върху мен. Баща ми така и не можа да разбере идеята.

За съжаление и моите деца няма да я разберат. По време на последното ни пътуване прекосихме Пенсилвания — толкова огромен щат, че прекосяването му отнема цял ден — и по пътя попаднахме на табела със следния текст: „Посетете Крайпътна Америка! Само на 130 километра!“

Нямах представа какво представлява „Крайпътна Америка“, а и не се намираше на пътя ни, но настоях да отидем. Такива неща в наши дни вече са на изчезване. Най-вълнуващото нещо, на което можеш да се надяваш, пътувайки по американска магистрала, е да видиш някое заведение на „Макдоналдс“. Затова такова нещо като „Крайпътна Америка“, каквото и да бе то, трябваше да се оцени по достойнство. Иронията в случая бе, че с изключение на мен нито един от пътуващите в колата нямаше и най-смътно желание да го види.

„Крайпътна Америка“ се оказа голям крайпътен макет на влакова линия, с малки градчета и тунели, ферми с миниатюрни крави и овце, и много влакчета, които описваха безкрайни кръгове по релсите. Беше малко прашно и зле осветено, но очарователно, защото създаваше впечатлението, че е останало недокоснато от 1957 година насам. През този ден бяхме единствените посетители, а може би и за много още дни. Аз изпаднах във възторг.

— Не е ли страхотно? — обърнах се към по-малката си дъщеря.

— Татко, как можеш да бъдеш такава жалка картина — каза тя снизходително и излезе.

Погледнах с надежда към брат й, но той само поклати глава и я последва.

Разбира се, бях разочарован, но мисля, че знам какво ще направя следващия път. Ще ги затискам в продължение на два часа на задната седалка и ще драскам по тях с химикалка. Тогава ще съумеят да оценят всяка крайпътна атракция. Убеден съм в това.