Записки от една голяма страна

Заведете ме на мач

Хората понякога ме питат: „Каква е разликата между бейзбола и крикета“?

И при двете игри са необходими изключителни умения при употребата на топки и бухалки, но има една съществена разлика: бейзболът е една наистина вълнуваща игра и когато човек си тръгне в края на деня, поне знае кой е спечелил.

Шегувам се, разбира се. Крикетът е чудесна игра, изпъстрена с редки, изключително кратки моменти, изпълнени с истинско действие. Ако докторът ми предпише да си почивам напълно и да не се вълнувам прекалено, моментално ще стана фен на играта. Но междувременно се надявам да ме разберете, когато ви кажа, че сърцето ми е отдадено на бейзбола.

Това е играта, с която съм израснал, която съм играл като малко момче, а това, разбира се, е от жизненоважно значение, за да бъде истински оценен който и да било вид спорт. Проумях това преди много години в Англия, когато с няколко приятели отидохме да поритаме топка на едно футболно игрище.

Бях гледал футбол по телевизията и имах доста добра представа какво се изисква от мен, така че когато един от тях ми подаде топката, реших небрежно да я вкарам във вратата с глава, така както бях виждал да го прави Кевин Кийгън. Мислех, че ще бъде същото като удрянето на плажна топка че ще се чуе лекия звук „пум“, че топката леко ще се отлепи от челото ми и след като очертае приятна за окото крива, ще попадне в мрежата. Но разбира се, оказа се, че е все едно да вкараш топка за боулинг. Никога не бях усещал нищо, което да бъде така стряскащо различно от това, което бях очаквал в действителност. В продължение на четири часа след това краката ми се подкосяваха и се разхождах с голям червен кръг с рекламен текст, изписан на челото ми. Заклех се никога вече да не правя нищо толкова глупаво и болезнено.

Споменавам това в момента, тъй като Професионалният шампионат на САЩ започна наскоро и бих искал да знаете, че наистина много се вълнувам. Вероятно се налага да ви обясня, че Професионалният шампионат е ежегодната надпревара по бейзбол между шампиона на Американската лига и шампиона на Националната лига.

Всъщност това не е напълно вярно, тъй като системата бе променена преди няколко години. Проблемът с предишните правила бе, че в шампионата участвуваха само два отбора. Ясно е, че не е необходимо да си мозъчен хирург, за да разбереш, че ако се измисли някакъв начин, по който да се включат повече отбори, от цялата работа ще се изкарат много повече пари.

Така че всяка лига бе разделена на три дивизии от по три-четири отбора. В момента Професионалният шампионат не е състезание между двата най-добри бейзболни отбора — или поне не наложително — а по-скоро между победителите в серия от плейофи, включващи Западния, Източния и Централния дивизионни шампиони на всяка лига, плюс (а това според мен е идея, родена от чисто вдъхновение) двойка отбори, изтеглени наслуки, които не са спечелили в нито една игра.

Цялата работа е изключително сложна, но това което се получава всъщност е, че всички отбори с изключение на „Чикаго Къбс“ имат шанс да се класират за Професионалния шампионат.

„Чикаго Къбс“ не се класират, тъй като никога не успяват да се справят дори и при наличието на една дотолкова устройваща всички система. Често те почти се класират, а понякога са дотам начело, че човек не може да си представи, че няма да се класират. Но в края на краищата те упорито успяват да не се справят. Каквото и да е необходимо, за да бъде постигната целта — да изгубят седемнадесет игри подред, да пропуснат лесни топки между краката си, да се сблъскват комично един в друг в полето извън игрището — можете да сте сигурни, че „Къбс“ ще успеят.

Вършат това ефективно и надеждно в продължение на повече от половин век. Мисля, че не са стигали до Професионалния шампионат от 1938. Хубавите времена на Мусолини са по-отскоро, отколкото тези на „Къбс“. Този вълнуващ ежегоден провал на „Къбс“ е почти единственото нещо, което не се е променило в бейзбола, откак съм жив, и аз високо оценявам това.

Не е лесно да си бейзболен фен, тъй като бейзболните фенове са отчайващо сантиментални, а в нещо дотолкова доходоносно, колкото е американският спорт, няма място за чувства. Не разполагам с достатъчно място, за да разясня всички погрешни стъпки, които бяха предприети по отношение на моята игра през последните четиридесет години, така че ще ви разкажа само за най-лошото: разрушиха всички известни стари стадиони и ги замениха с грамадни, безлични, многофункционални спортни арени.

Навремето във всеки голям американски град имаше бейзболно игрище, на който всички отдаваха почит. Като цяло игрищата бяха усойни, със скърцащи подпори, но поне имаха излъчване. От седалките на човек му се набиваха трески, обувките му се слепваха с пода от натрупваните с години лепкави неща, разливани в най-вълнуващите моменти, а изгледът към игрището бе непременно закрит от чугунена колона, подпираща покрива, но всичко това бе част от величието им.

От тези стари игрища са останали само четири. Единият от тях е „Фенуей Парк“ в Бостън, родния град на „Ред Сокс“. Не бих казал, че близостта на „Фенуей“ бе решаващият фактор за заселването ни в Ню Ингланд, но това определено изигра своята роля. Сега собствениците искат да го сринат до основи и да построят нов стадион. През цялото време твърдя, че когато разрушат „Фенуей“, няма да отида на новия стадион, но знам, че лъжа, тъй като съм отчаяно пристрастен към играта.

Поради което моето уважение и възхищение към злочестите „Чикаго Къбс“ непрекъснато нараства. За тяхна чест „Чикаго Къбс“ никога не са заплашили, че ще напуснат Чикаго, и продължават да играят на „Риган Фийлд“. Те дори продължават да играят предимно през деня — така, както Господ е предвидил да се играе бейзбол. Повярвайте ми, дневната игра на „Ритли Фийлд“ е едно от големите американски изживявания.

И ето в това е проблемът. Никой не е заслужил да се класира за Професионалния шампионат повече от „Чикаго Къбс“. Но те не биха могли да го сторят, тъй като биха нарушили традицията си никога да не се класират. Конфликтът е непреодолим. Разбирате ли какво имам предвид, когато казвам, че не е лесно да си бейзболен фен.