Записки от една голяма страна

Пазарна лудост

Тези дни отидох до един голям магазин за играчки, „Yoys Я Us“ с най-малкия си син, за да похарчи една сумичка, която беше припечелил (продавал акции на „Медни мини Анаконда“ въпреки съветите на брокера си, малкият му тарикат). Съвсем между другото, името на тази верига магазини не ви ли се струва най-загадъчното сред имената на търговските концерни?54 Какво означава то всъщност? Така и не успях да разбера. Какво искат да кажат, че се имат за играчки? Да не би висшите чиновници да носят табелки с надпис „Дик съм аз“? И защо буквата „R“ е обърната наопаки? Възможно ли е да считат, че това ще увеличи преклонението ни към тях? И най-вече, защо, въпреки че във всеки магазин на веригата има по трийсет и седем каси, винаги работи само една?

Това са значими въпроси, но за съжаление не са свързани със сегашната ни тема, или поне не пряко. Не, днес, застанали на прага на най-трескавата пазарна седмица през годината, ще говорим за пазаруване. Да се каже, че пазаруването е важна част от американския начин на живот, е все едно да кажеш, че рибата обича вода.

Като изключим работата, съня, гледането на телевизия и трупането на тлъстини, американците посвещават повече време на пазаруване, отколкото на каквото и да било друго занимание. Дори, ако се вярва на Асоциацията на Туристическите Организации в Америка, пазаруването е основното занимание на американците през почивните дни и отпуските. В действителност хората планират почивките си около пътувания с пазарна цел. Излиза, че стотици хиляди души годишно отиват до Ниагарския водопад не толкова за да видят водопада, колкото за да обиколят двата огромни търговски комплекса. Много скоро, ако строителните фирми в Аризона не бъдат възпрени, туристите ще отиват до Гранд каньон, без да могат да го видят, защото, ако щете вярвайте, има планове за построяване на търговски комплекс на 42 000 квадратни метра пред входа на каньона.

Тези дни пазаруването не е толкова търговия, колкото наука. Съществува дори академична дисциплина, наречена „търговска антропология“. Специалистите в тази област трябва да могат да ви кажат къде, как и защо хората пазаруват, и защо го правят по начина, по който го правят. Те знаят какъв брой от клиентите след влизане в магазина тръгват надясно (87 процента), и колко дълго ще се разхождат повечето от тези клиенти, преди отново да излязат (две минути и 36 секунди). Те познават най-добрите начини за примамване на клиента във вълшебните, изобилстващи със скъпи стоки дълбини на магазина (професионално наречени „Зона 4“), както и дизайна, цветовите схеми и музикалния фон, които биха хипнотизирали най-ефикасно нищо неподозиращия зяпач така, че да се превърне в безпомощен купувач. Те знаят всичко.

Искам обаче да задам един въпрос. Защо тогава човек не може да отиде на пазар в Америка, без да му се прииска или да убие човек, или да избухне в плач? Въпреки цялата наука, пазаруването в Америка вече изобщо не е удоволствие, ако изобщо някога е било нещо подобно.

Основна част от проблема са магазините. Те биват три вида, и трите неприятни.

Първо има магазини, в които никога не можеш да намериш кой да те упъти. Следват магазините, в които нямаш никаква нужда от упътване, но някакъв продавач ти досажда постоянно, докарвайки те до лудост — вероятно работи на комисионна. И накрая магазините, в които за каквото и да попиташ, отговорът е неизменно:

— Седма алея.

Не ми е ясно защо, но винаги го казват.

— Къде мога да намеря дамско бельо? — питате вие.

— Седма алея.

— Храна за животни?

— Седма алея.

— Къде се намира шеста алея?

— Седма алея.

Лично за мен най-неприятен е видът магазини с досадни продавачи. Обикновено това са магазини в големи търговски центрове. Продавачката най-често е белокоса дама, която работи в отдела за мъжка конфекция.

— Мога ли да ви помогна при избора? — пита тя.

— Не, благодаря, просто гледам.

— Чудесно — казва тя и ви дарява с една изкуствена усмивка, която говори: „Вие всъщност никак не ми харесвате; просто съм задължена да се усмихвам на всеки“.

И така, вие започвате да обикаляте, докато в един момент съвсем безцелно спирате пред някакъв пуловер. Не знаете защо го правите, всъщност пуловерът не ви харесва особено, но тъй или иначе, го докосвате. Само след секунда продавачката е до вас.

— Това е един от най-търсените модели — казва тя. — Искате ли да го пробвате?

— Не, благодаря.

— Не се притеснявайте, облечете го. Идеален е за вас.

— Не, мисля, че не искам.

— Пробните са отсреща.

— Наистина не искам да го пробвам.

— Какъв размер да ви дам?

— Моля ви, разберете ме, не искам да го обличам. Просто оглеждам стоките.

Тя пуска още една усмивка — от онези, с които традиционно се оттегля — но след 30 секунди отново е при вас, носи пуловер и съобщава:

— Ето ви го в прасковен цвят.

— Не искам пуловер. В какъвто и да било цвят.

— Какво ще кажете за една хубава вратовръзка тогава?

— Не искам вратовръзка. Не искам пуловер. Нищо не искам. Жена ми отиде на козметик и ми каза да я почакам тук. Не ми се искаше да отиде, но тя все пак отиде. Може да й отнеме часове, но аз и след няколко часа пак няма да искам нищо, затова ви моля да не ме разпитвате повече. Моля ви.

— Какво ще кажете тогава за панталон?

Разбирате какво имам предвид. Трябва да избирате между сълзи и убийство. Иронията е там, че когато наистина ви трябва някой, наоколо няма жива душа.

В онзи магазин за детски играчки синът ми търсеше „Интергалактически летален бластер за междузвездни войни“ или някаква подобна пластмасова измишльотина. Не успяхме да го открием, нито пък намерихме някой, който да ни упъти.

Изглеждаше, че целият магазин е поверен на грижите на някакво шестнайсетгодишно момче, което седеше на единствената работеща каса. Там се беше наредила опашка от двайсет и няколко души, и той обработваше покупките им бавно и методично.

Търпеливото висене на опашка е едно от социалните умения, които не съм усъвършенствал, особено ако съм се наредил само за да попитам нещо. Опашката се движеше мъчително бавно. В един момент момчето спря и се зае да сменя ролката на касовия апарат. Това му отне около петнайсет минути, по време на които едва не го убих.

Най-сетне дойде и моят ред.

— Къде мога да намеря „Интергалактически летален бластер за междузвездни войни?“

— Седма алея — отвърна той, без да вдигне глава. Вторачих се в темето му.

— Я не се занасяйте с мен.

Този път вдигна очи.

— Моля?

— Всички винаги ми казват „седма алея“.

Трябва да е имало нещо в изражението ми, което го подтикна да изскимти в отговор.

— Ама, господине, наистина е седма алея — „Играчки за насилие и агресия“.

— Пожелавам ви да не грешите — отвърнах мрачно и се оттеглих.

Деветдесет минути по-късно открихме интергалактическия бластер на втора алея, но докато стигна отново до касата, на онова момче му бе свършила смяната.

Интергалактическият бластер е страхотен между другото. Изстрелва стрелички с гумени върхове, които се лепват на челото на жертвата — не е болезнено, но определено може да те стресне. Разбира се, синът ми се разочарова, че му го взех, но нали разбирате, трябва ми, когато ходя на покупки.