Записки от една голяма страна

Дружелюбни хора

Канех се да напиша нещо за някоя от докарващите ме до отчаяние черти на съвременния американски начин на живот, когато госпожа Брайсън (която, държа да подчертая, е мила жена) ми донесе кафе, прочете първите няколко реда на екрана на компютъра, измърмори „Ама че проклетия“ и се измъкна от стаята.

— Не те разбрах, росно английско цветенце! — подвикнах аз.

— Каквото и да пишеш, постоянно мрънкаш.

— Но нали светът трябва да стане по-добър, моя прелестна щерко на Боадицея26 — възразих невъзмутимо. — При това работата ми е да мрънкам.

— Че ти нищо друго не правиш.

Е, извинете, но не е съвсем така. Убеден съм, че някъде по тези страници казах няколко хвалебствени думи за американските уреди за смилане на боклук и съвсем ясно си спомням, че препоръчах на всички местната ни пощенска служба, задето черпи с безплатни понички по случай Деня на Клиента.

Има много прекрасни неща в Съединените Американски Щати, които заслужават похвала — Хартата за човешките права, Закона за свобода на информацията и безплатните кибритчета са първите три, които ми идват на ум — но нито едно от тях не е по-изявено от дружелюбието на населението.

Когато пристигнахме в това малко градче в Ню Хемпшър, хората ни посрещнаха като че ли единственото нещо, което е нарушавало пълното им щастие, е било нашето отсъствие от живота им. Носеха ни сладкиши и бутилки вино. Не се намери ни един да каже „Значи вие сте тези, дето платили цяло състояние за къщата на Смит“ — което според мен е традиционното приветствие към новодошлите в Англия. Хората, които живеят в съседната къща, когато разбраха, че имаме намерение да вечеряме някъде навън, веднага възразиха, че било много подтискащо да вечеряш в непознат ресторант първата вечер в нов дом и настояха да вечеряме с тях, като че ли да нахраниш шест гърла допълнително е нищо и половина.

Когато се разчу, че мебелите ни се намират още на товарен кораб на път от Ливърпул към Бостън, минаващ очевидно за по-пряко през Порт Саид, Момбаса и Галапагоските острови, и че засега нямаме на какво да спим, седим и ядем, цяла върволица от любезни непознати (много от които не съм видял втори път) се заточи да ни носи столове, лампи, маси, че дори една микровълнова печка.

Беше зашеметяващо и така си е досега. Тази година заминахме по Коледа за Англия и се върнахме у дома много гладни късно една вечер, за да установим, че една съседка е напълнила хладилника с хранителни продукти и сладкиши, а вазите — със свежи цветя. Такива неща се случват постоянно.

Наскоро заведох децата на мач на местния баскетболен отбор. Пристигнахме тъкмо преди започването на мача и се наредихме на опашката пред една от касите. След минута към мен се приближи някакъв човек и попита:

— За билети ли чакате?

Понечих да отговоря, че стоя тук само за да придавам по-внушителен вид на опашката, но казах само:

— Да.

— Защото мога да ви дам тези — каза човекът и ми връчи два билета.

Първото, което ми дойде на ума, в резултат на утвърдената ми способност да не се ориентирам правилно в ситуациите, беше, че човекът сигурно е мошеник и че тук има някакъв номер.

— Колко? — попитах предпазливо.

— Не, не, давам ви ги безплатно. Разбирате ли, ние няма да можем да бъдем на мача — той посочи към една кола, която стоеше отвън със запален мотор. На предната седалка седеше някаква жена.

— Наистина ли? — попитах. — Е, много ви благодаря. — Внезапно ме осени една мисъл и допълних: — Да не би да сте дошли специално дотук, за да дадете на някого тези два билета?

— Ами нали иначе щяха да отидат на вятъра — каза той, като че ли се извиняваше. — Приятно гледане.

Мога да разправям такива случки до безкрайност — например за онзи млад човек, който върна на сина ми загубения портфейл с почти пълната му заплата за летните месеци и отказа да вземе възнаграждение, за служителите в местното кино, които излизат на улицата, ако завали, за да вдигнат свалените прозорци на колите, паркирани из околните улици по силата на предположението, че поне част от тези коли трябва да са на посетители на киното, които не знаят, че е заваляло, за това как след като съпругата на местния шеф на полицията остана без коса след химиотерапия, всички служители в полицията си обръснаха главите в кампания за набиране на средства за лечение на раково болни и за да може жената на шефа да не се притеснява, че я заглеждат.

Това, че тук хората оставят колите си отключени и прозорците на къщите отворени, говори много за нашия град, разбира се. Факт е, че тук няма престъпления. Просто няма. Хората преспокойно оставят колело за петстотин долара подпряно на някое дърво и влизат в магазина да пазаруват. Имам чувството, че ако някой все пак го открадне, жертвата ще подтичва подир крадеца и ще вика:

— Извинете, бихте ли го върнали на Уилсън Авеню номер 32, когато си свършите работата? И внимавайте с трета скорост, че нещо заяжда!

Никой никога не заключва каквото и да било. Спомням си колко се шашардисах, когато по време на първото ми посещение в града една агентка по недвижими имоти започна да ме развежда из къщи, обявени за Продан. Тя непрекъснато оставяше колата си отключена, дори когато влязохме в един ресторант да обядваме, при положение, че бе оставила на предната седалка мобилния си телефон, а отзад — покупките си.

Пред една от къщите тя установи, че е донесла не този ключ, който й трябва.

— Задната врата сигурно е отключена — заяви тя уверено и така си беше. Впоследствие разбрах, че това не е изключение. Познаваме хора, които заминават на почивка, без да заключат външната врата, и други, които изобщо не знаят къде е ключът от къщата им и имат ли изобщо такъв.

Логично е да се зачудите защо при това положение градът не се е превърнал в рай за крадците. Според мен причините са две. Първо, тук няма пазар за крадени вещи. Ако в Ню Хемпшър придърпаш дискретно някого настрани и кажеш:

— Да ти трябва касетофон за колата? — човекът ще те изгледа, като че ли си откачил и ще каже:

— Не, имам си.

След което веднага ще уведоми полицията и — което е по-важно — полицията ще довтаса тутакси и ще ти пусне някой куршум.

Но, разбира се, полицията тук не стреля по хората, защото няма нужда, тъй като престъпници няма. Това е рядко приятен пример за омагьосан кръг. Вече привикнахме към тези явления, но когато бяхме още нови в града, споделих удивлението си с една жена, която бе израснала в Ню Йорк, но живееше в градчето от двайсет години. Тя ме потупа по ръката и заяви, сякаш споделяше голяма тайна:

— Приятел, ти вече не си в действителния свят. Намираш се в Ню Хемпшър.