Записки от една голяма страна

Обслужване по стаите

Едно от нещата, които винаги съм искал да направя — и ако ми плащаха допълнителните разходи, щях да го направя в момента — е да посетя „Мотел Ин“ в Сан Луис Обиспо в Калифорния.

На пръв поглед това може да ви се стори странно, тъй като по думите на всички „Мотел Ин“ не е едно от най-предразполагащите заведения. Построен през 1925 в типичния испански колониален стил, обожавай от калифорнийците, Зоро и почти никой друг, той е разположен в сянката на оживена, издигната магистрала насред купчина бензиностанции, ресторанти за бърза закуска и други по-модерни магистрални мотели.

Навремето обаче той е бил известна спирка по крайбрежната магистрала между Лос Анджелис и Сан Франциско. Претрупаният му с орнаменти стил се дължи на архитект от Насадена на име Артър Хайнеман, но от всичко, което оставя след себе си, най-вдъхновяващо е името, което избира за мотела. Играейки си с думите мотор и хотел, той го нарича мо-тел, поставяйки тире в думата, за да подчертае новия й произход.

До този момент Америка вече разполагала с множество мотели, но всички те носели други имена — авто корт, котидж корт, хотел корт, тур-о-тел, авто хотел, бунгало корт, кабин корт, туристически лагер, турист корт, тра-о-тел. Доста време изглеждало така сякаш турист корт ще се превърне в стандартното наименование. Едва през 1950 мотел намира широко приложение.

Зная всичко това, защото наскоро четох една книга на тема историята на мотела в Америка, наречена с блестяща оригиналност „Мотелът в Америка“. Написана е от трима учени и е една изключително отегчителна творба, изпълнена с изречения от сорта на „Нуждите и на клиентите и на доставчиците въздействували силно върху развитието на организираните системи за разпределение“, но аз си я купих и я прочетох на един дъх, тъй като обичам всичко относно мотелите.

Не мога да се сдържа. Все още се развълнувам всеки път, когато вкарам ключа в ключалката на вратата на някоя мотелска стая и я отворя. Това е просто едно от онези неща храната в самолетите е нещо подобно — които ме ентусиазират, въпреки че би трябвало да не е така.

Златната епоха на мотелите по една случайност съвпада с моите най-добри години — петдесетте — и предполагам, че това донякъде обяснява очарованието, което откривам в тях. Никой, който не е пропътувал Америка с кола през петдесетте не би могъл да си представи колко вълнуващи бяха те. От една страна националните вериги като „Холидей Ин“ и „Рамада“ все още не бяха развити. Чак до 1962 година 98 процента от мотелите са били притежавани от частни собственици и са имали свой собствен, неповторим облик.

В основата си те са се делели на два вида. Първият тип бил този на добрите мотели. Почти винаги те се отличавали с уютна, вилна атмосфера. Обикновено били построени около широка морава, засенчена от дървета и с цветна леха, украсена с колело от фургон боядисано в бяло. (По някаква причина собствениците като цяло обичали да боядисват и камъните в бяло и да ги подреждат по протежение на алеята за автомобили). Често тези мотели разполагали с плувен басейн, сувенирен магазин или кафе-сладкарница.

Стаите предлагали ниво на удобство и стил, които карали цели семейства да се разтапят от удоволствие — дебел килим, мъркащ климатик, нощна масичка с директен телефон и вградено радио, телевизор в близост до леглото, лична баня, понякога стая за преобличане, вибриращи легла, които масажирали срещу монета от четвърт долар.

Вторият тип мотели били отвратителните. Ние винаги отсядахме в такива. Баща ми, който беше една от най-големите скръндзи в историята на света, бе на мнение, че няма смисъл да се харчат пари за… ами всъщност за нищо и със сигурност не за място, където по-голяма част от времето ще бъде прекарано в сън.

В резултат на това обикновено пренощувахме в мотели, където леглата бяха издънени, а мебелировката — разбита и където човек можеше да разчита да бъде събуден посред нощ от пронизителни викове, шум от трошащи се мебели и женски глас, молещ се жално: „Вини, моля те, остави пушката. Ще направя всичко, което поискаш“. Не искам да оставате с впечатлението, че тези изживявания са ме наранили или огорчили, но си спомням, че гледах как съсичат Джанет Лий в мотела на Вейте във филма „Психо“ и че си помислих: „Е, поне има завеса на душа“.

В най-лошия случай всичко това придаваше на пътуването по магистралите една опияняваща непредсказуемост. Човек никога не знаеше на какви удобства ще случи в края на деня и какви малки удоволствия го очакват. По тази причина пътешествията придобиваха пикантни нюанси, с които не могат да се сравняват еднотипните изтънчености на съвременната епоха.

С развитието на веригите мотели всичко това се промени много бързо. Броят на мотелите „Холидей ин“ например нарасна от седемдесет и девет през 1958 до 1 500 само в разстояние на двадесет години. В наши дни една трета от мотелите в Америка са собственост само на пет големи вериги. Днес хората на път не желаят да изпитват несигурност. Те искат да отсядат на едни и същи места, да се хранят с една и съща храна, да гледат едни и същи телевизионни програми, където и да отидат.

Наскоро докато се връщахме с колата от Вашингтон, се опитах да обясня на децата си всичко това и ми хрумна, че може би ще е добре да отседнем за през нощта в някой старомоден частен мотел. Всички останали бяха на мнение, че това е една изключително глупава идея, но аз настоях, че преживяването ще си струва.

Е, търсихме навсякъде. Подминахме огромен брой хотели, но всички те бяха част от някоя от националните вериги. Най-накрая след около 90 минути безплодно търсене слязох от магистралата за седми или осми път и — аха! — в тъмнината проблесна мотел „Слийпи Холоу“, едно идеално място в стил петдесетте години.

— От другата страна на улицата има „Комфърт ин“ — отбеляза едно от децата.

— Не ни трябва „Комфърт ин“, Джими — обясних аз, забравяйки от вълнение, че нямам дете на име Джими. Търсим истински мотел.

Жена ми като типична англичанка настоя да види стаята. Тя, разбира се, беше ужасна. Мебелировката бе разбита и износена. Имаше завеса на душа, но тя се крепеше само на три кукички.

— Има атмосфера — настоях аз.

— Има гниди — каза жена ми. — Ние ще сме от другата страна на улицата в „Комфърт ин“.

Гледах ги как се изнасят под строй и не можех да повярвам на очите си.

— Поне ти ще останеш, нали, Джими? — Но и той излезе без да погледне назад.

Стоях там около петнадесет секунди, след което изгасих лампата, върнах ключа и отидох в „Комфърт ин“. Беше напълно безличен и абсолютно идентичен с всички мотели от веригата „Комфърт ин“, в които бях отсядал някога. Но беше чист, телевизорът работеше, а трябва и да призная, че завесата за душа беше много хубава.