Записки от една голяма страна

Едно дребно неудобство

Нека си поговорим за удобствата в Америка и затова как колкото по-предполагаемо удобни стават нещата, толкова по-неудобни са в действителност.

Мислех си за това онзи ден (непрекъснато мисля, не знам дали забелязвате — просто е удивително). Бях завел двете си по-малки деца на обяд в „Бъргър Кинг“, а пред прозорчето за коли се беше наредила дълга опашка. Прозорчето е място, пред което спираш (а не „преминаваш“, както подсказва обещаващото наименование на английски48) и си вземаш храната оттам, като преди това си дал поръчката по един микрофон, покрай който си минал. Идеята е да се осигури незабавно покупка на храна за вкъщи на хора, които бързат.

Ние паркирахме, слязохме от колата, влязохме, поръчахме и ядохме. Излязохме след десетина минути. Докато потегляхме отново, забелязах, че пред един бял микробус, който беше последен на опашката, когато пристигнахме, все още има четири-пет коли. Ако шофьорът беше паркирал като нас и влязъл в заведението, и си беше поръчал храната, за да си я изнесе сам, щеше да стане много по-бързо, но той не би го направил, защото се предполага, че прозорчето отвън е направено именно с цел да осигури бързина на обслужването и удобство.

Нали ме разбирате? Американците така са се пристрастили към идеята за удобство, че са готови да понесат всякакви неудобства, за да си го осигурят. Знам, че звучи шантаво, но какво да правим? Нещата, които предполагаемо облекчават живота ни и пестят време, в повечето случаи имат тъкмо обратния ефект, и това ме накара за се замисля (пак почнах, виждате ли?) каква може да е причината.

Американците винаги са проявявали забележителна склонност към представата за постигнати с определена помощ облекчения. Интересен факт е, че почти всички изобретения, свързани с ежедневието, които изключват полагането на усилия — ескалатори, автоматични врати, асансьори, хладилници, перални, замразени храни, заведения за бързо хранене — са били направени в Америка, или поне са се разпространили за първи път тук. Американците дотолкова са свикнали с непрекъснатия поток на технологичния напредък, който пести труда, че през шейсетте години на двайсети век вече започнаха да очакват почти изцяло от техниката да полага физически усилия вместо тях.

Спомням си момента, когато осъзнах, че това може да не е толкова добра идея — беше Коледа, 1961 или 1962 година — и баща ми получи електрически нож за рязане на месо. Беше от първите модели, доста внушителен. Може би паметта ми изневерява, но май си спомням как татко си сложи гумени ръкавици и работни очила, преди да го включи в мрежата. Това, което обаче помня с абсолютна сигурност, бе че когато ножът опря до печената пуйка, не я наряза, а по-скоро я разпиля на ситни парченца из всички ъгълчета на кухнята под формата на белезникав спрей, докато накрая острието се удари в чинията, предизвика избухване на синкави искри, а после ножът се изтръгна от ръката на баща ми, хлъзна се по масата и плъзна вън от стаята като някакво създание от филма „Гремлини“. Май така и не го видяхме повече, макар че понякога чувахме призрачно потропване по краката на кухненската маса в късните нощни часове.

Като повечето патриотично настроени американци, баща ми постоянно купуваше някакви патентовани машинарийки, които в крайна сметка се оказваха истинска катастрофа — пароструйки, които трябваше да премахват упоритите гънки от костюмите, но не го правеха, а за сметка на това отлепяха тапетите в стаята; електрическа острилка за моливи, която можеше да погълне цял молив (включително металния накрайник за гумичка и върховете на пръстите ви, ако не внимавате) за по-малко от секунда; водна клечка за зъби (за сведение на незапознатите, това е устройство, изтласкващо водна струя, която би трябвало да чисти зъбите ви), която действаше толкова енергично, че трябваше двама души да я държат, а след това банята приличаше по-скоро на автомивка, и много други.

Но това е нищо в сравнение с положението в наши дни. Американците се обкръжават с вещи, които вършат разни неща вместо тях, до степен на абсурдност — автоматични дозатори за котешка храна, електрически сокоизстисквачки и отварачки за консерви, автомати за лед в хладилниците, електрическо задвижване на прозорците на колите, еднократни четки за зъби, заредени с необходимата доза паста за зъби. Хората така са се пристрастили към тези удобства, че са по паднали в плен на порочен кръг — колкото повече пестящи труда устройства купуват, толкова повече трябва да работят; колкото повече работят, толкова повече пестящи труда устройства им трябват.

Няма измишльотина, колкото и да е смешна, която да не намери заинтересована публика в Америка, стига да обещава някакво облекчение на усилия. Наскоро видях реклама, в която срещу 39 долара и 95 цента се предлагаше „осветена, въртяща се закачалка за вратовръзки“. Натискаш едно копче и всичките ти вратовръзки минават пред теб като на парад, пестейки ти изтощителното изпитание да подбираш на ръка.

Къщата ни в Ню Ингланд беше пълна с технически постижения, наследени от предишните собственици, и всяко от тях бе създадено с цел някакво облекчение на ежедневния труд. Някои от тях постигат целта си до известна степен (както е известно, питая особено добри чувства към мелачката за боклук), но повечето са удивително безполезни. В една от стаите например имаше автоматични пердета. Натискаш едно копче на стената и двата чифта пердета се плъзгат автоматично напред-назад. Най-малкото така би трябвало да бъде. На практика обаче в единия чифт едното се отваря, а другото се затваря, а във втория едното непрекъснато върви напред-назад, докато другото не се движи изобщо в продължение на пет минути, а после започва да дими. Не сме припарвали до въпросните пердета от първата седмица, когато се нанесохме, досега.

Наследихме също така и автоматична врата на гаража. На теория звучи прекрасно и дори много шик. Пристигаш с колата на входната алея, натискаш едно копче на дистанционното управление и после, в зависимост от това как си разчел времето, се плъзгаш плавно навътре в гаража, или отнасяш долната част на вратата. След това отново натискаш копчето, вратата се затваря зад теб, и всеки, който минава край къщата в този момент, си казва: „Брей! Какъв баровец!“

В действителност обаче вратата на гаража ни се плъзва надолу само когато е сигурна, че ще премаже велосипедче с три колела или някое гребло, а затвори ли се веднъж, не се отваря за нищо на света, докато не взема някой стол и не предприема нещо по-темпераментно с контролната кутия, с помощта на отвертка и чук, и в крайна сметка викам монтьора на гаражната врата — един тип на име Джейк, който си кара отпуската на Малдивските острови, откак му станахме клиенти. Дал съм на Джейк повече пари, отколкото припечелих през първите четири години, след като завърших колеж, и все още нямам гаражна врата, на която мога да разчитам.

Разбирате какво искам да кажа. Автоматични пердета и гаражни врати, електрически дозатори за котешка храна и въртящи се закачалки за вратовръзки — всичко това облекчава живота само привидно. Всъщност единственото, което тези вещи правят, е че ви вкарват в допълнителни разходи и усложняват всичко още повече.

От което стигаме до две заключения. Първо, не забравяйте, че към думата „удобство“ много лесно може да се прилепи представката „не“. И второ, пратете овреме децата си на училище, в което се обучават техници за гаражни врати.