Записки от една голяма страна

Завръщане у дома

Веднъж се пошегувах в една от своите книги, че човек не може да направи три неща в живота си. Не може да надвие телефонната компания, не може да накара сервитьорът да го забележи, докато самият сервитьор не е готов да го направи и не може да се завърне отново вкъщи. През последните седемнайсет месеца кротко, но решително преоценявам мнението си за третото от тези неща.

Миналата година, през май, след повече от две десетилетия, прекарани в Англия, се завърнах в САЩ заедно със съпругата и децата си. Да се завърнеш у дома след такова дълго отсъствие е учудващо обезпокоително — подобно на пробуждане от дълга кома. Човек бързо открива, че времето е донесло със себе си промени, които ви карат да се чувствувате донякъде глупави и неадекватни. Предлагате да заплатите с отчайващо неподходящи суми при извършването на малки покупки. Чудите се как действат автоматите за продажба и обществените телефони, и сте безкрайно учудени, когато откриете, благодарение на рязката хватка върху лакътя ви, че пътните карти по бензиностанциите вече не са безплатни.

В моя случай проблемът се усложняваше от факта, че бях напуснал на младини, а се завръщах като мъж на средна възраст. Всички онези неща, които човек прави в зряла възраст — ипотекирането, раждането и отглеждането на деца, натрупването на пенсионни планове, проявяването на интерес към домашната електрическа инсталация — бях вършил само в Англия. Неща от сорта на котлета за парно и мрежи на прозорците, взети в американски контекст, бяха за мен от компетентността на баща ми.

Така че, когато изведнъж се оказах във владение на старинна къща в Ню Ингланд с нейните тайнствени тръби и термостати, своенравната кофа за боклук и животозастрашаващата автоматична врата на гаража, се почувствах едновременно стреснат и развеселен.

Да се завърнеш у дома след толкова много години е в много отношения необичайна смесица от успокояващо познатото и странно неизвестното. Объркващо е, когато човек се окаже едновременно до такава степен в стихията си и в същото време извън нея. Бих могъл да изредя всевъзможни незначителни подробности, които ме определят като американец — кои от петдесетте щата имат еднокамерен законодателен орган, какво означава терминът „оказване на натиск“ в бейзбола, кой артист е играл Капитан Кенгуру в едноименния телевизионен сериал. Дори знам и две трети от националния химн, тоест повече от някои хора, които са го изпълнявали на обществени места.

Но ако ме пратите до железарията, дори и днес бих се почувствал напълно изгубен. В течение на месеци водех разговори с продавача в местния клон на „Тру Валю“1, които звучаха горе-долу така:

— Здравейте. Трябва ми от онзи материал, с който се запълват дупки в стената. Там, откъдето е жена ми, го наричат „Полифила“.

— А, имате предвид „Спакъл“.

— Много е вероятно. Трябват ми и няколко от онези пластмасови нещица, които се използват за задържане на винтовете в стената при поставянето на рафтове. На мен са ми познати под името „Роуплъгс“.

— Е, ние ги наричаме „Анкърс“.

— Ще го имам предвид.

В действителност едва ли бих се чувствувал повече като чужденец, ако стоях там, облечен в „ледерхозен“2. Всичко това ме шокираше. Макар че бях много щастлив във Великобритания, винаги бях мислел за Америка като за свой дом и то в най-дълбокия смисъл на тази дума. Оттам идвах, това бе мястото, което наистина разбирах, аршинът, с който премервах всичко.

По един особен начин, нищо не може да ви накара да се почувствате като жител на собствената си страна повече от това да живеете някъде, където почти всички не са ви земляци. В продължение на двадесет години това, което ме определяше в най-голяма степен бе фактът, че съм американец. По такъв начин гледаха на мен и ме отличаваха от останалите. Дори имаше един случай, в който успях да постъпя на работа именно благодарение на това си предимство, когато с типичната за юношите дързост заявих на главния редактор на вестник „Таймс“, че ще бъда единственият човек от колектива, на когото ще може да се разчита да напише Синсинати без правописни грешки. (Така се и оказа впоследствие.)

За щастие моето изживяване имаше и своята добра страна. Множеството хубави неща в Америка придобиха омайващото излъчване на непознатото. Не по-малко от всеки чужденец бях смаян от лекотата и удобството на американското ежедневие, от зашеметяващото изобилие на абсолютно всичко, от удивителния, не поддаващ се на изпълване простор на едно американско мазе, от удоволствието да бъдеш посрещан от сервитьорки, на които като че ли им харесваше да работят като такива, от поразителната идея, че ледът не е лукс.

Освен това ме изпълваше онази постоянна, неочаквана радост предизвикана от повторното изживяване на онези неща, с които бях израсъл, но почти бях забравил: бейзбола по радиото, дълбоко удовлетворяващия звук от блъскането на покритата врата през лятото, внезапните, заплашителни гръмотевични бури, наистина силните снеговалежи, Денят на благодарността и Четвърти юли, светулките, климатикът през наистина горещите дни, желето с парченца плод (което всъщност никой не яде, но е просто приятно да гледаш как се поклаща в чинията ти), приятно комичния вид на всеки, обул къси панталони. Всичко това има голямо значение по един наистина особен начин.

Така че като цяло бях сгрешил. Човек може отново да се завърне вкъщи. Просто си вземете още пари за пътните карти и помнете, че в железарията трябва да поискате „Спакъл“.