Записки от една голяма страна

Срив на чувството за хумор

А сега ще ви дам своя съвет на седмицата. Не се шегувайте, когато сте в Америка. Дори да имате опит в това отношение — а аз мисля, че мога да говоря с известен авторитет в тази насока, — шегите ви могат да имат опасни последици.

Стигнах наскоро до този извод. Минавах митническия контрол на летище „Лоугън“ в Бостън. Когато стигнах до последния митничар в редицата, той ме попита:

— Плодове или зеленчуци?

Аз се позамислих, после казах:

— Ами защо не. Дайте ми четири килограма картофи и няколко парчета манго, но само ако са пресни.

Незабавно осъзнах, че не съм преценил правилно публиката. Човекът явно не копнееше да си разменя шегички. Изгледа ме с онова мрачно, тежко изражение, свидетелство за мозъчно усилие, каквото никой не би искал да забележи на лицето на униформен служител, особено пък на служител на „Митническите и имиграционни служби на САЩ“. Вярвайте ми, тези хора разполагат с власт, чиито граници е по-добре да не изпробвате. Ще спомена само думите „претърсване до голо“ и „гумени ръкавици“. Мисля, че не е необходимо да изпадам в подробности. Като казвам, че имат законното право да ви пребъркат, значи го имат във всеки възможен смисъл.

За щастие този митничар стигна до извода, че съм невероятно тъп.

— Сър — уточни той, — пренасяте ли артикули от плодово или зеленчуково естество?

— Не, сър, не пренасям — отвърнах незабавно и го дарих с най-почтителния израз на преклонение, който съм успял да докарам през живота си.

— Продължавайте, моля — каза той и поклати глава. Сигурен съм, че още дълго време има да разправя за глупака, който го сбъркал с продавач в магазин за плодове и зеленчуци.

Повярвайте ми, не се опитвайте да се шегувате с администрацията на САЩ и когато стигнете в картата, попълвана при пристигане на летището, до въпроса: „Били ли сте някога член на комунистическата партия и служили ли сте си публично с ирония?“, просто отметнете „Не“.

Ключовата дума, разбира се, е „ирония“. Американците не си служат много с нея (казвам го иронично; всъщност изобщо не я ползват). В повечето случаи това всъщност е много мило. Иронията е сродна на цинизма, а цинизмът не е добродетел. Американците — не всички, но голяма част от тях — нямат нужда нито от едното, нито от другото. Подходът им към живота е открит, доверчив, почти трогателно прям. Не очакват словесни игри в разговора, и ако си служите с нещо такова, само ги обърквате.

Имаме един съсед, върху когото изпробвах тази своя теория през първите две години след пристигането ни тук. Скоро след като се нанесохме в нашата къща, едно дърво в неговата градина падна. Една сутрин минавах край тях и видях, че той реже дървото и трупа късовете върху багажника на колата си. Дървото беше с богата корона и клоните висяха в изобилие от всички страни.

— Камуфлажа ли осигуряваш? — попитах мимоходом. Той ме изгледа за миг, после каза твърдо:

— Не, дървото падна от бурята. Режа го и ще го отнеса да го нацепят.

След този случай не можех да се въздържа да си правя от време на време шеги с него. Един ден му разказвах за едно много изтощително пътуване, по време на което прекарах цяла нощ на летището в Денвър.

— С кого летя? — попита той.

— Не знам — отвърнах. — Не познавах никого в самолета.

Той ме изгледа тревожно.

— Не, имам предвид с коя авиокомпания.

Скоро след това жена ми ми забрани да се шегувам с него, защото човекът получавал пристъпи на мигрена след разговорите ни.

От всичко това много лесно може да се стигне до прибързания извод, който често е изкушавал и най-наблюдателните коментатори, че американците нямат усет за комичното. Наскоро четох „В страната на Оз“ от Хауърд Джейкъбсън — интелигентен, информиран човек, който обаче споменава между другото „Американците са лишени от чувство за хумор“. Само за няколко часа бих могъл да намеря между тридесет и четиридесет подобни изявления в най-различни съвременни литературни произведения.

Разбирам чувствата на хората, които го казват, но те всъщност грешат. Ако се позамислим само за миг, ще се сетим, че много от най-забавните личности, живели някога, са американци — Братята Маркс, У. С. Фийлдс, С. Дж. Перълман, Робърт Бенчли, Уди Алън, Дороти Паркър, Джеймс Търбър, Марк Твен. Нещо повече — и то също е очевидно тези хора не биха могли да постигнат световната си слава, ако чувството им за хумор не е било широко оценено в собствената им страна. И ние разбираме от майтап.

Сигурно е обаче, че това качество не е обект на такова преклонение, както във Великобритания. Джон Клийз беше казал на времето „Един англичанин би предпочел да му кажат, че е лош любовник, пред това да го обвинят в липса на чувство за хумор“ (И слава Богу, че е така, като вземем предвид някои обстоятелства). Не ми се вярва да има много американци, които споделят този възглед. Тук на чувството за хумор се гледа като на умението да шофираш добре, да различаваш доброкачественото вино или да си в състояние да произнесеш правилно думата „фотьойл“ чудесни качества, достойни за уважение, но далеч не жизненоважни.

Разбира се, че в Америка има хора с развито чувство за хумор, само че се срещат по-рядко. Срещата с такъв човек в моите представи напомня на среща на двама масони, които се разпознават в претъпкана зала. Последния път, когато имах такова преживяване, беше на местното ни летище. Бях тръгнал да си търся такси.

— Ще ме хвърлите ли до Хановър? — попитах най-невинно. Шофьорът ме изгледа с недвусмисленото изражение на човек, който не би пропуснал да се възползва от ситуацията.

— Не — отвърна той с престорено съжаление, — нямам застраховка за клиенти.

Едва не му се хвърлих на врата, но щяхме да прекалим с майтапа.