Записки от една голяма страна

На косъм от смъртта

Последния път, когато ми дойде на ум, и то съвсем сериозно, че смъртта е навсякъде около нас — буквално ни заобикаля, и че и моето име е записано в тефтера й, беше по време на един полет от Бостън до Лебанон, Ню Хемпшър, по време на който имахме известни неприятности.

Полетът продължава само 50 минути — над старите индустриални градове в северен Масачузетс и южен Ню Хемпшър, а после над река Кънектикът, където се сливат заоблените хълмове на Зелените планини и Белите планини. Беше късен октомврийски следобед, малко след преминаването към зимното часово време, и аз се надявах, че ще мога да се насладя на последните ръждивочервеникави оттенъци по хълмовете преди залез, но само пет минути след излитането малкото ни самолетче — шестнайсетместен „Де Хавиланд“ — потъна в плътни облаци и стана ясно, че не ни предстои да се дивим на прекрасни панорами.

Затова започнах да чета, като се опитвах да не обръщам внимание на друсането от турбуленциите и да не допускам в ума си мъчителни представи от рода на трошащи се криле, писъци и безкрайно падане към земята.

Мразя малките самолети. Поначало нямам особена слабост към самолетите, но малките направо ненавиждам, защото в тях е студено, друсат много силно и издават непрекъснато съмнителни звуци, на всичкото отгоре превозват прекалено малко пътници, за да събудят интереса на медиите, когато катастрофират, а като че ли вършат това доста редовно. Почти не минава ден, без да забележите в някой американски вестник малка бележка със следното съдържание:

„Дрибълвил, Индиана — Деветте пътници и екипажът на шестнайсетместен самолет на авиолинии «Батут» загинаха днес, когато машината избухна в пламъци малко след като излетя от летището на Дрибълвил. Според свидетелите самолетът е падал мъчително бавно, докато най-сетне се разбил в земята със скорост от 3000 километра в час. Това е единайсетата незначителна катастрофа на самолет от вътрешни авиолинии от неделя насам“.

Тези самолетчета наистина падат непрекъснато. Тази година катастрофира малък самолет, който летеше от Синсинати за Детройт. Една от загиналите пътнички отивала на панихида за брат си, който загинал в самолетна катастрофа в Уест Вирджиния.

И така, опитвах се да си чета книгата, но непрекъснато вдигах поглед и се взирах в непроницаемата мъгла отвън. Измина около час — повече от обичайното времетраене на полета — когато излязохме с доста сътресения от облаците, и през прозорците отново можеше да се вижда. Летяхме само на няколкостотин метра над тънещия в здрач пейзаж. Виждаха се една-две отдалечени ферми, но нямаше и помен от град. Огромни, масивни планини се издигаха навсякъде около нас.

Отново се издигнахме в облаците, повъртяхме се няколко минути и пак слязохме надолу. Все още нямаше и следа от Лебанон или какъвто и да било друг град. Бях озадачен, защото долината на Кънектикът е изпъстрена с малки градчета. А от всички страни чак до хоризонта се виждаха само тъмнеещи гори.

Отново се издигнахме, после слязохме, после повторихме упражнението още два пъти. След няколко минути пилотът дойде при нас и каза със спокоен, подчертано въздържан глас:

— Не знам дали сте забелязали, но имаме малко проблеми да локализираме летището заради… ъъъ, проблемното време. В Лебанон нямат радар, затова се ориентираме визуално, което е малко… ъъъ, затруднително. Цялото източно крайбрежие е потънало в мъгла, затова няма смисъл да опитваме да се приземим на друго летище. Така или иначе, продължаваме да опитваме, защото едно е сигурно — този самолет трябва да кацне някъде!

Е, последното изречение си го измислих, но общо взето, такъв беше смисълът на думите му. Лутахме се из облаците в чезнещата светлина на залеза, в търсене на някакво летище, сгушено сред планините. Вече летяхме повече от час и половина. Не знам колко дълго могат да останат във въздуха тези машинки, но беше очевидно, че по някое време горивото ни ще свърши. Междувременно всеки миг можехме да се разбием в някое възвишение.

Стори ми се много нечестно. Прибирах се у дома след дълго пътуване. Дечицата щяха да ме чакат, изтъркани до блясък, ухаещи на сапун и прани хавлиени кърпи. За вечеря щеше да има пържоли, може би дори с лучени кръгчета. Приготвено беше и виното. Имах да раздавам подаръци. Беше изключително неподходящ момент за блъскане в планини. Затова затворих очи и казах много тихичко:

— Моля те, моля те, моля те, моля те, о, моля те, направи така, че това нещо да се приземи невредимо. Обещавам да бъда винаги добър, и обещанието ми е искрено. Благодаря.

За чудо молитвата ми подейства. Някъде при шестата ни поява от облаците видяхме под себе си плоските покриви, неоновите надписи и очарователно закръглените посетители на търговския център в Лебанон, а точно отсреща се виждаше оградата на летището. Посоката ни беше малко неточна, но пилотът зави рязко и се озовахме на пистата по начин, който в друг случай би изтръгнал от мен писъци.

Спряхме по очарователно безболезнен начин. Никога през живота си не съм бил толкова щастлив.

Жена ми ме чакаше в колата пред летището, и докато пътувахме към къщи, аз й разказах вълнуващите си преживявания. Разликата между това да си убеден, че едва не си загинал в самолетна катастрофа, и наистина да загинеш в такава, е че от първия вариант далеч не може да се докара толкова вълнуваща история.

— Миличкият ми той — каза жена ми. Тонът й беше успокоителен, само че ми се видя малко разсеяна. После ме потупа по коляното. — Е, след минута ще си бъдем у дома, където те очаква страхотно суфле от карфиол. Аз я зяпнах.

— Суфле от карфиол ли? Какво, по дя… — покашлях се и заговорих със съвсем друг тон. — И какво точно представлява това суфле от карфиол? Нали щеше да печеш пържоли?

— Така мислех, но суфлето от карфиол е много по-полезно. Маги Хигинс ми даде рецептата.

Въздъхнах. Маги Хигинс е досадно вманиачена на тема здравословен живот бъбрица, чиито категорични възгледи на тема хранене непрестанно ми биват представяни под формата на ястия от рода на суфле от карфиол. Постепенно бе започнала да се превръща в проклятието на живота ми, или поне на стомаха ми.

Странно нещо е животът, нали? Преди минути се молех да остана жив, и се кълнях да приема всякакви житейски трудности без възражения, а сега вече блъсках мислено главата си в арматурното табло и повтарях: „Исках пържола, исках пържола, исках пържола!“.

— Между другото, казах ли ти вече, че онзи ден Маги заспала, както си била намазала косата с боя, и сега косата й е зелена?

— Наистина ли? — малко се оживих. Това вече бяха добри новини. — Яркозелена, а?

— Е, всички й казват, че е по-скоро лимоненожълта, но всъщност има цвета на изкуствена тревна настилка.

— Страхотно — отбелязах аз и си помислих, че тази вечер съм получил отговор на цели две молитви.