Записки от една голяма страна

Да се удавиш в бюрокрация

Няма дори и да започвам да ви обяснявам колко отчайващо е да се опиташ да регистрираш като законни граждани на САЩ своя партньор в живота или други близки, ако те са родени в чужбина, тъй като нямам достатъчно място, а освен това е и прекалено скучно. Освен това не мога да говоря за това, без да се разплача обилно. Освен това ще решите, че си измислям.

Почти съм убеден, че ще ми се присмеете, ако ви кажа как един наш познат, учен с висок ранг, беше зяпнал от учудване, докато задаваха на дъщеря му въпроси от рода на: „Взимали ли сте някога участие в някакви незаконни действия, включително, но не само в незаконни залагания?“ или „Били ли сте някога член на или по някакъв начин свързана с Комунистическата партия или която и да било друга тоталитарна партия“? и моят особено любим въпрос — „Имате ли намерение да практикувате полигамия в САЩ?“ Вероятно би трябвало да спомена, че дъщеря му беше на пет години.

Виждате ли? Вече се разплаках.

Нещо не е наред с държавата, която задава такива въпроси, на когото и да било, не само защото такива въпроси са натрапчиви и неуместни или защото директно противоречат на американската конституция, но и защото са такава огромна загуба на време. Кой в края на краищата, когато бъде запитан дали смята да извърши геноцид, шпионаж, отвличане на самолет, многоженство, или което и да било от другите деяния в изключително дългия, интересен и параноичен списък на нежеланите дейности, ще отговори: „Разбира се, че да. Дали това според вас ще попречи на шансовете ми да вляза в държавата?“

Ако от нас се искаше само да отговорим на списък с безсмислени въпроси под клетва, тогава просто бих го подписал и бих приключил с това. Но не е там въпросът. Да придобиеш статут на гражданин на САЩ предполага вземането на отпечатъци, медицински прегледи, кръвни картини, писмени клетвени декларации, служебни досиета, доказателства за финансовото ви състояние и още много неща и всичко това трябва да бъде събрано, нотариално заверено, представено и платено по точно определен начин. Жена ми наскоро трябваше да пропътува 400 километра, за да даде проба за кръв в клиника, призната от Отдела за имиграция и натурализация на САЩ, независимо от факта, че една от най-добрите университетски болници в Америка се намира тук, в града, в който живеем.

Трябва да се попълнят безкрайни формуляри, всеки придружен от цели страници с инструкции, които често противоречат на други инструкции и почти винаги водят до попълването на нови формуляри. Ето и един типичен абзац от инструкциите за това как да се представят отпечатъци.

„Представете пълен комплект отпечатъци на формуляр FD–258… Попълнете информацията в горната част на таблицата и напишете вашия номер A (ако имате такъв) в графата, означена с «номер OCA» или «Други номера MNU».“

Ако нямате формуляр FD258 (а вие, разбира се, го нямате) или не сте сигурни какъв точно е вашият MNU номер (а вие не сте) може да прекарате дни, непрекъснато звънейки на телефонен номер, който е постоянно зает, само за да ви бъде казано, когато най-сетне се свържете, че трябва да се обадите на друг телефон, който произнасят неясно и вие не можете да разберете преди да са прекъснали връзката. Така е при всеки ваш сблъсък с който и да било отдел на американските държавни служби. След известно време започвате да разбирате защо на места като Монтана каубоите с безмилостни погледи превръщат ранчото си в крепост и заплашват да застрелят който и да било правителствен служител, осмелил се да влезе в обсега им.

Ние сме в тази ситуация от две години. Разбирате ли, жена ми не желае да се занимава с мозъчна хирургия, да шпионира, да подпомага или съучаства в трафика на наркотици, да вземе участие в свалянето на американското правителство (въпреки че, честно казано, аз не бих й попречил) или да се занимава, с каквато и да било друга забранена дейност. Тя просто иска да пазарува по малко и да бъде легален гражданин заедно със семейството си. Струва ми се, че не иска много.

Само един Господ знае каква е пречката. От време на време получаваме молба за още някакъв документ. На всеки няколко месеца пиша, за да попитам какво става и никога не получавам отговор. Преди три седмици получихме писмо от Отдела за имиграция и натурализация в Лондон и си помислихме, че това е окончателното одобрение. Да, бе! В писмото, се казваше, че тъй като молбата й не е била задвижена в продължение на дванайсет месеца, тя е вече невалидна.

По този дълъг, заобиколен начин исках да стигна до една история за наши британски приятели, живеещи тук в Хановър. Съпругът от няколко години е преподавател в местния университет. Преди осемнадесет месеца той и семейството му се завърнали в Англия за едногодишния му академичен отпуск. Когато пристигнали на Хийтроу, имиграционният служител ги попитал колко време възнамеряват да останат.

— Една година — отговорил весело приятелят ми.

— Ами американското дете? — запитал служителят, повдигайки вежди.

Най-малкото им дете, разбирате ли, било родено в Америка и те въобще не го регистрирали като британски гражданин. Детето било едва на четири, така че едва ли щяло да си търси работа или нещо друго.

Те обяснили ситуацията. Служителят ги изслушал сериозно и след това отишъл да се посъветва с началника си.

Били минали осем години, откак моите приятели напуснали Великобритания, и те не били много сигурни доколко тя е започнала да прилича на Америка през това време. Така че чакали в напрежение. След минута имиграционният служител се завърнал, последван от началника си и им казал тихо:

— Началникът ми ще ви попита колко време възнамерявате да останете във Великобритания. Отговорете му: две седмици.

И така, началникът ги попитал колко време възнамеряват да останат и те отговорили:

— Две седмици.

— Чудесно — казал началникът и след това добавил сякаш мисълта току-що му била дошла. — Не би било зле да регистрирате детето си до ден-два в случай, че решите да удължите престоя си.

— Разбира се — отговорил приятелят ми.

И така влезли в държавата. И затова обичам Великобритания. Заради това, заради кръчмите и туршията „Бранстън“, църковните дворове и много други неща, но най-вече защото все още са налице обществени служби, които са способни на истинска човечност и не се държат с вас така, сякаш ви ненавиждат.

Ще ви напусна с тази мисъл и ще отида да се заредя с муниции.