Записки от една голяма страна

Да загубиш син

Опасявам се, че тази глава може да излезе малко сълзлива. Съжалявам, но вчера вечерта, тъкмо пишех нещо, и най-малкият ми син влезе в кабинета с бухалка за бейзбол и шапка на главата, и ме попита дали ще поиграя малко с него. Исках да приключа с нещо важно, преди да тръгна на дълго пътуване, и почти бях отклонил предложението му с учтиво съжаление, когато изведнъж ми хрумна, че никога вече той няма да бъде на седем години, един месец и шест дена, и че не е зле да се възползваме от този миг, докато можем.

И така, излязохме на моравата пред къщи. Тук вече историята става много сълзлива. Преживяването беше толкова прекрасно и примитивно, че не съм в състояние да го опиша — начинът, по който следобедното слънце осветяваше моравата, сериозното, съсредоточено личице на детето, фактът, че осъществяваме тази изконна връзка между баща и син, върховното задоволство просто да бъдем заедно. Не можех да повярвам, че съм мислил, че писането на някоя статия или завършването на книга, или каквото и да било друго занимание може да бъде по-важно и прекрасно от това.

Този внезапен пристъп на чувствителност си има повод. Поводът е, че преди около седмица закарахме най-големия си син в един университет в Охайо, където започна следването си. Той беше първият от четирите ни деца, който напусна семейното гнездо, и сега, когато вече не е при нас — когато е далеч, пораснал и независим — осъзнавам колко бързо си отиват от нас.

— Заминат ли за колежа, всъщност никога вече не се прибират у дома — каза тези дни с копнеж в гласа една съседка, която беше изпратила вече и двамата си сина.

Това определено не бяха думите, които очаквах да чуя. Очаквах някой да ме убеди, че се връщат, при това много често, само че вече са се научили да си закачат дрехите, да се възхищават на интелекта и остроумието ми, и са се отказали от странната слабост да си забиват лъскави камъчета по различни части от тялото си. Но онази съседка беше права. Него вече го няма. Празнотата на къщата го доказва.

Не съм очаквал да бъде така, защото през последните две години, макар че беше тук, всъщност не беше, ако разбирате какво искам да кажа. Като повечето тийнейджъри и той не живееше у дома в общоприетия смисъл на тази дума — по-скоро наминаваше по няколко пъти дневно, за да провери какво има в хладилника или да се шляе из стаите с хавлиена кърпа на кръста и да подвиква: „Мамо, къде ми е…?“ — например „Мамо, къде ми е жълтата тениска?“ или „Мамо, къде ми е дезодорантът?“. От време на време виждах горната част на главата му над облегалката на някое кресло пред телевизора, на чийто екран някакви ориенталци се ритаха по главите, но най-често обитаваше място, попадащо под общото название „Навън“.

Ролята ми в записването му в колеж се свеждаше в писането на чекове — купища чекове — и в добиването на все по-бледо и ужасено изражение с нарастването на сумите. Разноските по изпращането на едно дете в университет в Щатите са невероятни. Може би защото живеем в град, където на тези неща се гледа много сериозно, почти всяко дете на тази възраст обикаля и оглежда поне дузина университети — разноските са ужасяващи. Следват таксите за приемни изпити, и отделна такса за кандидатстване във всеки от избраните университети.

Но всичко това бледнее пред таксите за обучение. Годишната такса за университета на сина ми е 19 000 долара — и доколкото разбирам, сумата е съвсем приемлива в наши дни. Таксите в някои университети достигат 28 000 долара годишно. Следват 3000 долара годишно за стаята, която ползва, 2400 долара за храна, към 700 долара за учебници, 650 за медицинско обслужване и застраховки, и 710 за „странични занимания“. Не ме питайте какво означава това определение. Аз само плащам таксите.

Освен това трябва да пресметнем цените на билетите, които му трябват, за да си дойде у дома за Деня на благодарността, Коледа и Великден — това са ваканционните периоди, когато всеки студент в Америка ползва услугите на авиолинии, затова и цените през тези периоди са зашеметяващи — плюс всякакви непредвидени разходи, като обикновено пилеене на пари и извънградски телефонни разговори. Жена ми вече започна да му се обажда всеки ден, за да го пита стигат ли му парите, въпреки моите настоявалия, че той би трябвало да се обажда, за да пита нас. И така в продължение на четири години. Има и още нещо. Догодина и дъщеря ми трябва да започне да следва, значи разноските ще се удвоят.

Затова се надявам да ме извините, като ви кажа, че емоционалният аспект беше изтикан на заден план от трайния финансов шок. Едва когато го оставихме в стаята му в университета — трогателно самотен и объркан сред купища кашони и куфари в спартанското помещение, напомнящо на затворническа килия — осъзнахме, че той напуска нашия живот и навлиза в своя собствен.

Когато се завърнахме у дома, стана още по-лошо. Никой не гледа кикбокс по телевизията, няма хаотична купчина маратонки в антрето, никой не подвиква „Мамо, къде ми е…?“ от горния етаж, няма човек с моите размери, който да ме нарича „куку“, никой не казва „Хубава риза, тате. Да не си я свил от някой състезател по гребане?“. Всъщност едва сега разбирам, че не съм бил прав. Дори когато не е бил у дома, си е бил у дома, ако разбирате какво имам предвид. А сега вече го няма.

Достатъчно е нещо съвсем обикновено — някоя свита на топка тениска на задната седалка на колата, използвана дъвка, залепена на възможно най-подходящото място — и веднага ме обзема желание да се разхленча. От своя страна госпожа Брайсън изобщо не се нуждае от повод. Тя си хленчи безпомощно — край умивалника, докато чисти с прахосмукачката, когато е в банята. „Момченцето ми“, проплаква тя, издухва си носа в първото попаднало й парче плат и продължава да хлипа.

През последната седмица постоянно се щурах безцелно из къщата и се спирах да разглеждам какво ли не — стара баскетболна топка, купите от състезанията по лека атлетика, които е печелил, някаква стара ваканционна снимка — и все си мислех за тези небрежно подминати някогашни дни, които те ми припомняха. Мъчително е не само съзнанието, че синът ми вече не е тук, а и мисълта, че момчето, което е бил някога, си е отишло завинаги. Какво ли не бих дал да го върна обратно. Но разбира се, това е невъзможно. Животът си върви. Децата порастват и тръгват по своя път, и ако още не сте го осъзнали, повярвайте ми, това става много по-бързо, отколкото можете да си представите.

Затова смятам да сложа край и да отида да поиграя малко бейзбол на моравата пред къщи, докато все още имам тази възможност.