Записки от една голяма страна

Защо изчезнаха пешеходците

Ще ви кажа нещо, но ще обещаете да не го разправяте наляво-надясно. Скоро след като се нанесохме да живеем тук, поканихме на вечеря съседите и — кълна се, че говоря истината — те дойдоха с кола.

Бях сащисан (спомням си, че се опитах да се пошегувам и ги попитах дали не ходят до супермаркета със самолет. Резултатът бе, че ме изгледаха недоумяващо, явно задрасквайки на ум името ми от всякакви бъдещи покани за гостуване у тях). Междувременно ми се изясни, че няма нищо странно в това, че са изминали с кола разстояние от шейсетина метра. В наши дни в Америка никой не тръгва пеш за никъде.

Един научен работник от университета в Бъркли, Калифорния, наскоро се заел да проучи двигателните навици на нацията и стигнал до извода, че 85% от населението на САЩ води „почти изцяло“ заседнал живот, а 35% — „изключително“ заседнал живот. Средният американец извървява годишно по-малко от 120 километра — около 2 километра седмично, и не повече от 300 метра дневно. Аз самият се имам за доста отпуснат, но което е прекалено, е прекалено. Че аз навъртам повече километраж само докато си търся дистанционното!

Едно от нещата, които искахме, когато се преместихме да живеем в САЩ, беше да живеем на място, където може да се пазарува и пеш. Когато се установихме в Хановър, той беше типичен малък университетски град от Северните Щати, приятен, неголям и улегнал. В центъра му имаше широка морава, прекосяваше го старомодната Главна улица, сградите на колежа бяха приятни, с голям парк, улиците бяха озеленени. Накратко, мястото е приятно и подходящо за разходки. Почти всички в града могат да стигнат за пет минути до магазините в центъра, но доколкото мога да преценя, никой не го прави.

Когато съм си у дома, отивам пеш до центъра почти всеки ден. Прескачам до пощата и библиотеката, или до местната книжарница, а понякога, когато реша да го ударя на живот, изпивам едно капучино в кафето „Роузи Джийкс“. На всеки две-три седмици се отбивам при бръснаря и възлагам на някое от момчетата да направи нещо неблагоразумие, но жизнерадостно с косата ми. Всичко това представлява съществена част от живота ми и през ум не би ми минало да посещавам тези места по друг начин, освен пеш. Съгражданите ми вече привикнаха към моето странно и ексцентрично поведение, но в началото няколко пъти преминаващи в колите си съседи спираха и ми предлагаха да ме качат.

Отказвах учтиво, но те настояваха:

— Но нали отивам в твоята посока! Наистина, не ме притесняваш изобщо.

— Честно ви казвам, обичам да ходя пеш!

— Е, ако си съвсем сигурен… — процеждаше съседът и потегляше бавно, видимо с чувство на вина, като че ли бягаше от мястото на катастрофа.

Хората до такава степен са привикнали да ползват кола за всяко нещо, че и през ум не им минава да си разгънат краката и да проверят за какво служат. Понякога става наистина смешно. Тези дни бях в един малък съседен град на име Етна. Чаках да прибера едно от децата след урока му по пиано. Както си стоях, видях как пред пощата спира кола, от нея излиза бързешком мъж на моята възраст, оставя мотора да работи (още нещо, което ме дразни), и влиза вътре. Остана в пощата не повече от три минути, излезе, качи се в колата и премина точно 4 метра и 80 сантиметра (понеже нямах какво да правя, премерих разстоянието) до универсалния магазин и влезе в него, като пак остави мотора да работи.

При това човекът изглеждаше напълно здрав и във форма. Убеден съм, че пробягва убийствени разстояния, играе скуош и се отдава на куп здравословни ексцеси. Но съм също толкова убеден, че отива с колата до всички места, където спортува. Това е налудничаво. Една моя позната наскоро се оплакваше колко е трудно да намери място за паркиране пред местния фитнес-център. Тя ходи там няколко пъти седмично, за да ползва тичащата пътека. Фитнес-центърът се намира на не повече от шест минути път от входната врата на къщата й. Попитах я защо не ходи пеш до фитнес-центъра, като съкрати после прехода на пътеката с шест минути.

Тя ме изгледа като случай на трагично слабоумие и каза:

— Но нали на тичащата пътека имам специална програма! Тя регистрира разстоянието и бързината, с която се движа, и нивото на трудност може да се променя.

През ум не ми беше минавало колко пропуски има природата в това отношение.

Според един тревожен и дори леко ужасен преглед, публикуван наскоро в „Бостън Глоуб“, САЩ отделят за пешеходците по-малко от 1% от 25 милиардния годишен бюджет за поддържане на пътищата. Всъщност ми се струва странно, че отделят толкова много. Идете в което и да е предградие, развило се през последните трийсет години — а има хиляди, от които можете да избирате — и няма да откриете тротоар в нито едно от тях. Често няма да можете да намерите дори една пътека за пресичане на пешеходци. Не преувеличавам.

Замислих се по тези въпроси миналото лято, когато прекосявахме с колата Мейн, и спряхме да пием кафе в една от онези безкрайни зони с търговски центрове, бензиностанции, мотели и заведения за бърза закуска, които никнат навсякъде в Америка. Забелязах, че от другата страна на пътя има книжарница и реших, докато останалите пият кафе, да прескоча да я разгледам. Трябваше ми една определена книга, а освен това прецених, че така ще дам на жена си възможността да прекара малко време насаме с четири кисели, прегрели деца.

Въпреки че книжарницата се намираше на не повече от 18 метра разстояние, установих, че няма начин да се добера до нея пеш. Имаше кръстовище с ленти за коли, но никъде не се предвиждаше възможност пешеходец да пресече пътя, освен мятайки се през три ленти, пълни с бързо профучаващи коли. Наложи ми се да се кача в колата и да отида с нея отсреща. Стори ми се смешно и вбесяващо, но впоследствие осъзнах, че вероятно съм единственият жив човек, на когото е минала през ума идеята да прекоси кръстовището пеш.

Американците не само не ходят пеш, те не искат да ходят пеш, и горко на този, който се опита да ги накара да го правят. Това установили на свой гръб местните власти на един град в Ню Хемшър на име Лакония. Преди няколко години градският съвет на Лакония похарчил 5 милиона, за да устрои пешеходна зона в центъра на града, да го направи приятно място за разходки и пазаруване. От естетическа гледна точка резултатът бил истински триумф — специалисти по градско планиране се стичали от близо и далеч, за да ахкат и да снимат — но от финансова гледна точка начинанието се оказало пълна катастрофа. Принудени да прекосят цяло каре сгради, за да се доберат от колите си до магазините в центъра, жителите на града престанали да ходят там и се ориентирали към търговските центрове в покрайнините.

През 1994 гражданите на Лакония разтурили красивите тротоари от червеникави плочи, махнали пейките, саксиите с мушкато и декоративни дръвчета, и възстановили предишния вид на улиците. Сега хората отново могат да паркират точно пред вратите на магазините и центърът на Лакония процъфтява. И ако това не е тъжно, не знам кое бихте окачествили като „тъжно“.