Записки от една голяма страна

Къде се намира Шотландия и други полезни сведения

Наскоро, в самолет на една от американските авиолинии, прелиствайки бордното списание, попаднах на тест, озаглавен „Вашият интелектуален потенциал в областта на културата“.

Любопитен да разбера притежавам ли такъв, се заех да отговарям на въпросите. Първият гласеше: „В коя страна въпросът «Къде живеете?» е проява на лош вкус?“ За мое учудване отговорът, който открих на страница 113, беше „Англия“.

„За англичаните домът е нещо много лично“, поясняваше тържествено авторът на теста.

С ужас си припомних всички случаи през изминалите години, когато съм казвал: „Та къде живееше, Клайв?“ (или както там му е било името, все пак всички не се казваха Клайв), без нито за миг да подозирам, че правя сериозен гаф, и че въпросният Клайв си мисли: „Любопитно американско копеле“. Така че сега се извинявам на всички тях, особено на Клайв.

После, два дни по-късно, се натъкнах на статия върху британската политика, поместена в „Уошингтън Поуст“, в която учтиво се поясняваше, че Шотландия се намира „на север от Англия“ — географска подробност, която дотогава считах за общоизвестна, и тогава започна да ми се изяснява, че може би не аз, а собствената ми нация е доста неинформирана.

Прииска ми се да узная какво точно знаят сънародниците ми за Обединеното кралство, но това не става така лесно. Не можеш да отидеш при някой, пък бил той и твой добър познат, и просто да изтърсиш:

— Я ми кажи, знаеш ли какво означава „Канцлер на хазната“38 или:

— Вярно ли е, че Шотландия се намира на север от Англия?

Би било нахално и неучтиво, а вероятно и смущаващо за човека, когото ще разпитвам.

Тогава ми хрумна, че един по-дискретен начин да задоволя любопитството си е да отида в библиотеката и да разгледам американските пътеводители за Великобритания. От тях се надявах да разбера от каква информация се нуждаят американците, преди да предприемат пътуване до Обединеното кралство.

Така че отидох в библиотеката и се упътих към справочниците. Открих четири книги специално за Великобритания, плюс още осем за цяла Европа. От пръв поглед си харесах „Европа през 1996“ на Рик Стийвс. Не бях чувал никога за Рик, но ако можеше да се вярва на корицата, той прекарвал по няколко месеца всяка година „в опипване на фиордите и милване на замъците“ — което ми прозвуча извънредно плахо и нежно, а освен това и малко безсмислено. Натрупах всички книги на една маса в ъгъла и се заех с увлекателните си проучвания.

Е, мога да кажа, че открих отговора и той е, че американците не знаят кажи-речи нищо за Великобритания, поне ако се вярва на изчетените от мен пътеводители. Съгласно различните издания, американските туристи на Острова трябва да бъдат уведомени, че „Глазгоу не се римува с «кау»“39, че лирите стерлинги вървят в Шотландия и Уелс „без проблем, също като в Англия“, че страната разполага с „добре обучени лекари“ и „всички най-нови медикаменти“, и, разбира се, че Шотландия се намира на север от Англия — така че най-добре е да си предвидите поне един ден за тези места.

От всичко излиза, че американските туристи са доста безпомощен народ. Въпросните книги не само им обясняват какво могат да очакват от Великобритания — предимно дъжд и къщи със сламени покриви — но и как да си стегнат багажа, как да стигнат до летището, че дори как да минат през митническия контрол.

„Бъдете любезни и отговаряйте учтиво, но не ставайте прекалено разговорчиви“ са инструкциите на Джоузеф Раф, автор на пътеводителя „Фийлдинг“ за Великобритания, когато пояснява на читателите си как да разговарят с емиграционните чиновници. „Дръжте спокойно паспорта си в ръка, но не го размахвайте!“ Може да не ми е работа, но смятам, че ако се налага някой да ви обяснява как точно да си държите паспорта, като че ли нямате необходимата подготовка да прекосявате океани.

Но най-любимата ми книга си остава „Най-добрите съвети за пътуване из Европа“ от някой си Джон Уитман. Беше толкова забавна, че я прочетох открай докрай.

Книгата е пълна с мрачни предупреждения за джебчии и алчни келнери и с упътвания как да съдите авиокомпанията, ако сте се пораздрусали в самолета по време на пътуването. Господин Уитман явно изхожда от предположението, че няма начин нещата да не се объркат. Първият му съвет към американците, когато става дума за особеностите на европейските хотели, е: „Запишете си името на служителя, който ви е регистрирал“. По отношение на самолетните билети казва:

„Прочетете внимателно всички съпровождащи материали, за да си знаете правата“. Сред многото ценни съвети е поместена и идеята да си вземете „една-две химикалки“, да закачите табелката „Моля, не безпокойте“ на вратата на хотелската стая, ако не искате да ви безпокоят (не си измислям, дори пояснява как точно да я закачите на дръжката на вратата) и отбелязва мъдро (тъй като нищо не остава незабелязано за опитното око на господин Уитман), че като става дума за настаняване, „в Европа има най-разнообразни възможности“.

На друго място помества следното предупреждение: „В много хотелски стаи в Европа ще намерите тоалетни и бидета“, след което добавя предпазливо: „Ако държите да експериментирате с личната си хигиена посредством тези порцеланови подобия на тоалетни чинии, можете да го направите“. Благодаря за позволението, господин Уитман, но честно казано, табелката „Моля, не безпокойте!“ ме затрудни достатъчно!

От своя страна Джоузеф Раф помества полезен речник, с чиято помощ можете да се справите с редица озадачаващи британски термини. След това уверено заявява, че „фамилия“ е първото име, а „кръщелно име“ — второто, което би било полезна информация, ако в действителност не беше точно обратното.

Опасявам се, че грешките в тези книги са в изобилие. От тях научих, че бирата, която пиете в Англия, се нарича „битърс“, че името на лондонския пазар е „Ковънт Гардънс“, и нещо, което особено ме развесели — че името на прочутия архитект от елизабетинската епоха е „Индиго Джоунс“40.

От изданието „Да посетим Европа“ от 1996 година научих, че Кардиф е „единственият голям град в Уелс“, което сигурно ще шокира доста жителите на Суонси, а от „Икономичен пътеводител за Великобритания и Ирландия“ — че „почти всеки град, село, паланка или махала, ако ще да е в някоя отдалечена пустош, разполага с пощенска служба — която може да е разположена в месарница, пивница или аптека“.

Това, което установих всъщност, е че американците се нуждаят от нови пътеводители. Възнамерявам лично аз да напиша един, който да изобилства от напътствия в следния дух: „Когато разговаряте с полицай, винаги се обръщайте към него с «господин ченге»“ или „За да привлечете вниманието на някой неуловим сервитьор, вдигнете два пръста и размахайте неколкократно и силно ръка. Той веднага ще ви приеме за местен жител“. И накрая задължителното: „Никога не питайте хора на име Клайв къде живеят“.