Записки от една голяма страна

Пустошта

Напоследък често гледам филм на име „Великолепната мания“. Направен е през 1954г., с участието на Рок Хъдзън и Джейн Уаймън, и е един от онези потресаващо посредствени филми, които са били произвеждани в изобилие в началото на петдесетте години, когато хората все още гледали почти всичко (за разлика от сега, когато задължително трябва да включите множество огнени експлозии и поне един епизод, в който главният герой се спуска в асансьорна шахта, за да задържите вниманието им).

Както и да е, ако съм разбрал правилно, във „Великолепната мания“ става въпрос за красив млад автомобилен състезател, чиято роля се изпълнява от Рок, който при катастрофа успява поради своята небрежност да ослепи госпожа Уаймън. Изпълнен с чувство за вина, той зарязва състезателната си кариера и отива да учи очна медицина в „Оксфордския Университет в Англия“ или на някакво друго място, след което се завръща в Идеалоград под измислено име и отдава живота си на усилията да възстанови зрението на Джейн. Тя, разбира се, не го разпознава поради факта, че е сляпа, а вероятно и малко тъпа, след като не може да познае гласа на човека, който я е ослепил.

Не е нужно да казвам, че те се влюбват и тя възвръща зрението си. Най-хубавият епизод е, когато той сваля превръзките й и тя възкликва:

— Господи, та това си… ти! — и миловидно припада, но за щастие не удря силно главата си и не загубва зрението си отново, което значително би подобрило фабулата, ако питахте мен. Освен това Джейн има десетгодишна дъщеря, чиято роля се изпълнява от едно от онези сладникави, отвратително преждевременно развити деца-актьори с плитчици от петдесетте, които просто ви се иска да бутнете през прозореца. Подозирам, че и Лойд Нолан21 е някъде във филма, тъй като той участвува във всички филми от петдесетте, обикновено в ролята на лекар.

Може и да не ви представям подробностите напълно вярно, тъй като не съм гледал филма от началото до края или пък въобще с намерението да го изгледам. Гледам го поради факта, че един от кабелните ни канали го пуска за поне 54 път през последните два месеца и непрекъснато попадам на него, докато щракам с дистанционното в търсене на нещо, което действително искам да гледам.

Няма да повярвате — наистина няма да повярвате доколко ужасна, поразяваща и отчайваща е американската телевизия. О да, известно ми е, че британската телевизия понякога не й отстъпва. Живял съм в Англия двадесет години, така че съм наясно с ужаса, който ви завладява, когато прегледате телевизионните програми и откриете, че предложенията за деня са „Продължете да се дзверите“, специален научно-документален филм за ледените ларви в езеро Байкал и новият сериал на Джеръми Бийдъл22 на име „Ох, мисля, че ще ми стане лошо“. Но дори и в най-лошите си дни — дори, когато се налага да избирате между „Затворникът от блок Х“ и Питър Сноу23, проявяващ интерес към европейските селскостопански субсидии — британската телевизия не може изобщо да се сравни с американската по отношение на способността й да ви накара да поискате да излезете и да легнете на магистралата.

Вкъщи хващаме около четиридесет канала — мисля, че в момента по някои системи можете да приемате и до 200 — така че си мислите, че ще имате неограничен избор, но постепенно осъзнавате, че според представите тук телевизията служи просто за запълване на въздушното пространство със стари боклуци.

На програми, които не биха показали от срам дори и по Скай Уан (да, знам, струва ви се, че това е почти невъзможно, но е така) тук се дават щедри дози телевизионно време. Нещата изглеждат така, сякаш операторите просто са свалили някоя касета от рафта и са я бутнали във видеото. Гледал съм „актуални разследвания“, правени преди десет години. Гледал съм Барбара Уолтърс24 да интервюира хора, които са починали преди дванайсет години и то такива хора, които не са представлявали никакъв интерес, дори и когато са били живи. Седем вечери седмично може да гледате „Шоуто на Джони Карсън“, което е било тъпо още през 1976 година, а в момента е тъпо и остаряло.

Идеята, че телевизията може да бъде оригинална и приятна, почти не съществува. Ето например тази вечер в категорията „Драма“ кабелното ми телевизионно списание предлага като най-върховни и приковаващи вниманието предложения от типа на „Матлок“ и „Малка къща в прерията“. За утре ми препоръчва „Семейство Уолтън“. А на следващия ден мога да гледам отново „Далас“ и „Убийство, написа тя“.

Започвате да се чудите кой въобще гледа телевизия. Един от каналите ни е 24-часова програма с анимационни филмчета. Това, че на някой би му се приискало да гледа анимационни филмчета през нощта е забележително само по себе си, но това, което наистина ме удивлява е, че дори и на този канал има реклами. Какво бихте могли да продадете на хора, които доброволно гледат „Заместник-шерифът Дог“ в 2 и 30 през нощта? Биберони?

Но вероятно най-смайващата черта на американската телевизия е, че същите програми се повтарят отново и отново по едно и също време всяка вечер. Днес в 9 и 30 на двадесети канал можем да гледаме „Мънстърс“. Вчера в 9 и 30 на двадесети канал даваха „Мънстърс“. Утре в 9 и 30 на двадесети канал ще дават — дали сте се досетили — „Мънстърс“. Преди всеки епизод на „Мънстърс“ се излъчва епизод от „Щастливи дни“, а след него епизод от „Шоуто на Мери Тайлър Мур“. Доколкото знам, така е от години и така и ще си остане завинаги.

Така е по всички канали, по всяко време. Ако превключите на канал „Дискъвъри“ и попаднете на филм за каскадите в Холивуд, можете да сте сигурни, че следващия път, когато превключите на „Дискъвъри“ по същото време, ще попаднете на програмата за каскадите в Холивуд. И то вероятно на същия епизод.

При наличието на толкова много канали, от които да избирате, и при положение, че всички те са отчайващо скучни, човек всъщност не гледа нищо. И това е най-страшното. Макар че американската телевизия е напълно идиотска, въпреки че ви кара да скубете косите си и да мятате меки хранителни продукти по екрана, тя е също така неотразима по един странен начин. Както ми обясни един приятел, тук гледате телевизия, не за да видите какво дават, а за да видите какво друго дават. А това, което трябва да признаем на американската телевизия е, че винаги дават нещо. Не може да въртите каналите до безкрай. Докато стигнете до петнадесетия канал вече сте забравили какво дават на първия, така че отново се впускате в този жалък цикъл с оптимистичната надежда, че на втория път ще намерите нещо, което да погълне вниманието ви.

Дори не съм започнал да разглеждам темата подробно. Телевизията е моят живот, така че често ще се връщаме към нея през следващите месеци. Но сега трябва да ви напусна. Виждам, че „Великолепната мания“ започва и наистина искам да видя как Джейн Уаймън ще изгуби зрението си. Това е най-хубавата част. Освен това, продължавам да си мисля, че ако гледам достатъчно дълго, Лойд Нолан все пак ще бутне онова малко момиченце от някой прозорец.