Онзи ден преживях нещо толкова неочаквано и удивително, че разлях чашата с лимонада по ризата си. (Въпреки че за тази цел не ми е необходимо неочаквано събитие — стига ми само чаша лимонада). Тази газирана експлозия се дължеше на това, че се обадих в една правителствена служба — и поточно Социалните служби на САЩ — и някой вдигна телефона.
Както си седях и очаквах гласа на автомата, който трябваше да изрецитира: „Всички служители са заети, бихте ли останали на линията, докато ви пуснем малко дразнеща музика, прекъсвана на всеки петнайсет секунди от записан глас, който съобщава, че всички наши агенти са заети, и моли да останете на линията, докато ви пуснем малко дразнеща музика“ и така нататък, докато стане време за чай.
Представете си изненадата ми, когато само след 270 позвънявания от другата страна се чу глас на жив човек. Поразпита ме за подробности около личността ми, после каза:
— Извинявай, Бил. Би ли изчакал една минута? Нали ме разбрахте? Нарече ме Бил. Не „господин Брайсън“, не „сър“, не „О, всемогъщи данъкоплатецо“. Преди две години бих определил това като пълно безобразие, но напоследък започна да ми харесва.
Има моменти, когато фамилиарността и отсъствието на формалности в американския начин на живот поставят търпението ми на изпитание — например когато някой келнер ме уведоми, че се казва Боб и че ще ме обслужва тази вечер. В такива случаи все още едва устоявам на импулса да отвърна:
— Искам само един чийзбургер, Боб, не съм готов за сериозна връзка.
Но общо взето това отношение започна да ми се нрави. Вероятно, защото то символизира нещо по-фундаментално.
Тук няма чинопочитание, а цари всеобщото убеждение, че никой не е нещо повече от другия. Мисля, че това е чудесно. Боклукчията ме нарича Бил, лекарят ме нарича Бил, директорът на училището, в което учат децата ми, ме нарича Бил. Те не ми се кланят и аз не им се кланям. Мисля, че така и трябва да бъде.
В Англия ползвах услугите на една счетоводителка в продължение на десетилетие. Отношенията ни бяха винаги сърдечни, но делови. Тя докрай ме наричаше „господин Брайсън“, а аз докрай я наричах „госпожице Кресуик“. Когато се пренесох в Америка, си уговорих среща с нов счетоводител. Когато влязох в офиса, първите му думи бяха:
— А, Бил! Радвам се, че успя да дойдеш.
Междувременно сме приятели и когато се видим, си говорим за децата.
Това отношение има и други прояви. В Хановър, нашия град, има университет. Местният университет, „Дартмут“ е частен и много изискан — членува в „Айви Лийг“37, като Харвард и Йейл, но по нищо не му личи.
Достъпът до територията на университета е свободен. Гражданите могат да ползват библиотеката, да присъстват на организираните от университетските власти концерти, ако искат, и да посещават подготвителните лекции. Дъщеря ми ходи на ледената пързалка в университета. Лекоатлетическият отбор на училището, в който участва и синът ми, тренира през зимата на покритата писта на университета. Университетското филмово общество често организира прожекции на филми и аз често ги посещавам. Снощи гледах „Север-Северозапад“ с един от личните ми тийндейджъри и после пихме кафе и ядохме чийзкейк в университетската кафетерия. Никой не ти иска пропуск или документ, че имаш право да влизаш в сградата, никога не те карат да се чувстваш като досаден натрапник.
Всичко това придава на ежедневието атмосфера на откритост и равенство, която можете да наречете повърхностна и изкуствена, но пък облекчава живота от много излишни условности.
Има обаче нещо, което не е прието — и то е да ви дадат осигурителния номер на жена ви. Позволете да обясня. Номерът на социалната осигуровка е същото, каквото е осигурителният номер навсякъде, но има далеч по-голямо значение. На практика с помощта на него ви идентифицират като личност. Тъй като не беше осъзнала този факт, жена ми беше забутала някъде осигурителната си карта. Номерът ни беше спешно необходим за някакъв данъчен формуляр. Обясних това на чиновника от социалните служби, с когото разговарях по телефона. В края на краищата, той току-що ме беше нарекъл „Бил“, така че можех да се надявам на някакво разбиране.
— Позволено ни е да даваме тази информация единствено на титуляра — отвърна той.
— Искате да кажете, на лицето, чието име фигурира на картата?
— Точно така.
— Ама тя ми е жена — изпелтечих аз.
— Позволено ни е да даваме тази информация единствено на титуляра.
— Я да се разберем — подех аз. — Ако на мое място беше жена ми, щяхте да й съобщите номера по телефона просто така?
— Правилно.
— Ами ако ви се обажда някой, който просто се представя за нея?
След кратко колебание служителят отвърна:
— Бихме приели, че лицето, отправило запитването, е лицето, упоменато като титуляр.
— Момент, моля.
Замислих се за миг. Жена ми беше излязла и нямаше как да й се обадя, но не ми се щеше пак да се захващам със същата работа след известно време. Взех отново слушалката и казах, без да променям гласа си:
— Ало, на телефона е Синтия Брайсън. Моля ви, бихте ли ми съобщили номера на осигурителната ми карта? Отсреща се чу нервно изкискване.
— Познах те, Бил — каза служителят.
— Не, наистина разговаряте със Синтия Брайсън. Бихте ли ми съобщили осигурителния номер?
— Нямам право да го съобщя.
— Би ли имало някакво значение, ако си променя гласа и говоря като жена?
— Опасявам се, че не.
— Позволете ми да ви запитам просто от любопитство. Номерът на жена ми сигурно е изписан на монитора пред вас?
— Да, така е.
— Но вие няма да ми го кажете?
— Съжалявам, но не мога да направя това, Бил — каза той категорично.
Годините мъчително трупан опит са ме убедили, че не съществува и минимален шанс да накараш държавен служител в САЩ да се отклони от правилата, за да ти помогне. Затова не продължих да настоявам. Вместо това го попитах дали знае как да изчистя тениската си от петна от ягоди.
— Със сода за хляб — каза човекът без нито миг колебание. — Накисвате тениската през нощта и петното ще излезе.
Благодарих му и така се разделихме.
Разбира се, щях да се радвам, ако бях получил нужната ми информация, но в замяна на това спечелих един приятел и той се оказа прав за содата за хляб. Тениската е като нова.