Записки от една голяма страна

Посещение във фризьорския салон

Трябва да ви обясня, че притежавам изключително жизнерадостна коса. Независимо от това колко спокойна и въздържана е останалата част от мен, колко тържествен и официален може да е случаят, косата ми винаги се забавлява чудесно. На всякакви групови снимки мога да бъда открит много лесно, защото обикновено аз съм човекът в дъното, чиято коса като че ли тайничко слуша дискоалбума „Денс лудост 97“.

От време на време, изпълнен с мрачни предчувствия, завеждам косата си в центъра на града, във фризьорския салон, и оставям хората там да се позабавляват с нея. Не знам защо, но отиването на фризьор събужда лигльото у мен. В това, че ме увиват в някаква мантия, отнемат ми очилата и после започват да размахват остри режещи предмети около главата ми, има нещо, което ме кара да се чувствам несигурен и безпомощен.

Стоя си там обезоръжел и примижавам, а някакъв непознат изпълнява сериозни действия с почти сигурно трагични последици по главата ми. Досега трябва да са ме подстригвали поне 250 пъти и единственото, което научих, е че фризьорът ще ви подстриже така, както е решил, и няма начин да му се противопоставите.

Така че за мен това е едно травмиращо преживяване. Особено като се има предвид, че все ми се пада да ме стриже този, който съм се надявал да избегна — обикновено новото момче, което всички наричат на галено „Кьопчо“. Най-ужасен е моментът, когато ви настанява на стола, двамата се взирате в безнадеждната катастрофа, която представлява горната част на главата ви, и той казва тревожно, но ентусиазирано:

— Как ще искате да ви подстрижа?

— Просто я поскъсете малко — отвръщам аз, вперил трогателно обнадежден поглед в него, но съзнавам, че той вече обмисля екстравагантни лимби и втвърдени от пяна масури, а може би и бретон на палави къдрици. — Разбирате ли, нещо безлично и почтено на вид — да приличам на банкер или счетоводител.

— Избрахте ли си някой модел? — казва той и посочва към редица стари, чернобели снимки на стената, откъдето ме гледат мъже, излезли сякаш от „Тъндърбърдс“50.

— Искаше ми се нещо не толкова натрапчиво.

— По-естествено, с други думи?

— Точно така.

— Като моята прическа например?

Хвърлям му един поглед. Прическата му предизвиква асоциации със самолетоносач, който пори бурното море, или може би някой екстравагантно подстриган храст.

— Още по-дискретно — предлагам притеснено. Той кимва замислено, а аз осъзнавам, че по отношение на вкусовете двамата населяваме различни вселени. После той казва решително:

— Знам какво ви трябва. Наричаме прическата „Уейн Нютън“51.

— Не е точно това, което имам предвид — понечвам да възразя, но той вече е притиснал брадичката ми към гърдите и е хванал ножицата.

— Много модерна прическа — в бейзболния отбор всички ходят така — допълва момчето, машинката забръмчава и той започва да сваля косата ми като стари тапети.

— Наистина не искам да изглеждам като Уейн Нютън — измърморвам прочувствено, но брадичката ми е притисната в гърдите, пък и думите ми са заглушени от тракането на танцуващата ножица.

Седя си така цяла малка, но мъчителна вечност, взрян в коленете си, спазвам строгите указания да не мърдам, заслушан в ужасяващите звуци на режещите инструменти, които пълзят по главата ми.

— Не сваляйте прекалено много — проблейвам от време на време, но фризьорът е потънал в оживен разговор с колегата си и клиента от съседния стол. Обсъждат шансовете на баскетболния отбор „Чикаго Булс“. Много рядко обръща внимание на мен и главата ми, и то в случаи, когато му се налага да възкликне:

— О, по дяволите! — или:

— Ах, извинете!

След време дръпва рязко главата ми назад и пита:

— Добре ли е дължината?

Примижавам, за да мога да видя нещо в огледалото, но без очила забелязвам само нещо прилично на розов балон в далечината.

— Не знам — мънкам аз, — струва ми се много късо. Забелязвам, че той се взира измъчено някъде над веждите ми. После пита:

— Какво бяхме избрали — Пол Анка или Уейн Нютън?

— Всъщност нито един от двамата — казвам, доволен, че най-сетне имам възможност да изясня нещата. — Исках само едно скромно почистване.

— Мога ли да ви попитам нещо? — подхваща той. — Бързо ли ви расте косата?

— Не много — отвръщам аз и се взирам още по-настоятелно в огледалото, но продължавам да не виждам нищо. — Защо, някакъв проблем ли има?

— О, не — казва той, но явно иска да каже „О, да“. После продължава: — Не, не, всичко е наред. Просто като че ли съм ви подстригал отдясно като Пол Анка, а отляво като Уейн Нютън. Ами широкопола шапка имате ли?

— Какво сте направили? — питам с надигащо се чувство на паника, но той вече е отишъл да се съветва с колегите си. Те ми хвърлят от време на време по някой поглед, както биха гледали жертва на автомобилна катастрофа, и говорят шепнешком.

— Трябва да е от тези антихистаминови препарати, които вземам — дочувам натъжения глас на Кьопчо.

Един от колегите му идва, за да ме огледа по-отблизо, и решава, че случаят не е чак толкова безнадежден, колкото изглежда на пръв поглед.

— Ако вземеш един кичур оттук, зад лявото ухо — започва той, — и го преметнеш зад главата и над дясното ухо, и ако прехвърлиш малко оттук натам, ще заприлича на вариация по Барни Ръбъл. — После се обръща към мен. — Имате ли много излизания през следващите седмици, сър?

— Барни Ръбъл ли казахте? — изскимтявам аз ужасено.

— Освен ако предпочитате Еркюл Поаро — предлага другият фризьор.

— Еркюл Поаро? — проскимтявам отново.

Оставят Кьопчо да направи всичко по силите си. След още десет минути той ми връчва очилата и ми позволява да си вдигна главата. Това, което виждам в огледалото срещу себе си, прилича на лимонов пай с уши. Зад рамото ми Кьопчо се усмихва гордо.

— Добре стана в края на краищата, а? — пита той.

Не съм в състояние да отговоря. Връчвам му значителна сума и излизам, препъвайки се, от фризьорския салон. Тръгвам за в къщи с вдигната яка, свил глава между раменете си.

У дома жена ми ме поглежда само веднъж и пита с искрено учудване:

— Да не си казал нещо, което да ги е раздразнило?

Свивам безпомощно рамене.

— Казах, че искам да приличам на бизнесмен.

Жена ми изпуска една от онези въздишки, които всяка съпруга усъвършенства рано или късно.

— Е, „бизнесмен“ се римува с „кретен“ — отбелязва тя без видим повод и тръгва да търси широкопола шапка.