Записки от една голяма страна

Изчезнали самолети и липсващи пръсти

Майчице, не е за вярване! Изтърколи се още една година! Не разбирам къде отива всичкото това време. Предполагам, че на същото място, където отива и косата ми.

Мислех да напиша една глава, посветена на новогодишните ми обещания, но за съжаление първото обещание, което взех тази година, е да не давам обещания, които не мога да изпълня (не съм убеден, че мога да изпълня дори това). Това промени нещата. Казах си, че вместо това мога да направя кратък разбор на изминалата година.

Както винаги, когато човек работи в авангарда на разследващата журналистика (което в моя случай означава, че дрънкам глупости всяка седмица), винаги остават недовършени теми, а има ли по-подходящо време на годината да ги приключиш от този момент — застанали на прага на новата година?

Един от по-потискащите аспекти на това да публикуваш писанията си в печата според мен е, че в момента, в който направиш някакво изявление — каквото и да е то — незабавно се случва нещо, което го опровергава. Например миналия месец март писах за това каква спокойна, непознаваща престъпления общност е нашият малък градец в Ню Хемпшър. Само четири дни по-късно маскирани мъже нахлуха в бижутерския магазин на главната улица, размахвайки енергично пистолети, и отмъкнаха значително, макар и неуточнено количество пари и бижута. Един ден по-късно обраха крайно учтиво една жена, докато тя се разхождала из парка на университета. Нищо такова не се бе случвало тук преди — а и след това — но ми се стори малко обезпокоително това избухване на престъпност точно в седмицата, когато заявих, че такова нещо при нас няма.

Не намеквам, че в това има нещо мистично; по-скоро става дума за проявление на закона на всемирната гадост в публицистиката — всичко, което пишеш, се разрушава от действителните събития, нещо, което бихте могли да наречете синдром на предсказанията на Майкъл Фиш55.

Ако все пак имате параноични наклонности, каквито аз определено имам, започвате да изпитвате някакво мъчително чувство на отговорност. През октомври споменах мимоходом някъде Джон Денвър. На следващия ден самолетът на горкия човек падна в морето и той загина.

От друга страна, имах моменти на прозрение, с които мога да се гордея. Писах колко небрежно се гледа в Америка на здравословната храна и на хигиената на хранене, и само три седмици по-късно една голяма фабрика за полуготови храни в Небраска бе затворена, след като бе установено, че, ами… че проявяват небрежност към здравословната храна и хигиената. Наложи се да бъдат проследени и унищожени над 10 милиона килограма говеждо месо — най-голямата операция от този род в света. Горе-долу по същото време в сената критикуваха безогледно и унизиха за моя наслада шефа на американските данъчни служби, задето ръководената от него институция е неефективна, отмъстителна и некомпетентна. Не искам да се фукам, но съм споменал всичко това някъде по тези страници.

Най-тиражираната история на годината беше тайнственото изчезване на един самолет в горите над Ню Хемпшър. Миналата година, точно срещу Коледа, един самолет с двама мъже на борда кръжал непосредствено преди рутинно приземяване на летището, когато радиовръзката му с кулата изведнъж прекъснала и той изчезнал от екраните на радара.

През следващите няколко седмици се проведе най-голямото търсене в историята на щата — на земята и във въздуха, но самолетът не беше намерен. Оттогава мина година, но така и никой не го откри и мистерията около изчезването му само се задълбочи.

Към тайнствеността допринася и фактът, че изключително голям брой хора — последно към 275 — твърдят, че са видели самолета точно преди да се разбие. Някои дори казват, че са били толкова наблизо, че виждали и двамата мъже, които гледали през прозорците. Проблемът е, че тези очевидци са били разпилени из цели два щата, на места, които се намират на разстояния до 300 километра едно от друго. Очевидно не е възможно всички те да са видели самолета мигове преди да се разбие, но какво са видели тогава?

Откакто писах за фаталното изчезване на самолета, бяха публикувани много нови данни около него. Особено ме потресе информацията, че изчезването на самолет над горите в Ню Хемпшър се оказва не чак толкова изключително събитие. Според нашия местен вестник през 1959 година, самолетът на двама преподаватели от тукашния университет паднал в горите по време на зимна буря. Намерени са записки, според които те са оцелели и са били живи поне четири дни след катастрофата. За съжаление самолетът им бил намерен едва след два месеца и половина. Две години по-късно друг малък самолет изчезнал в горите, а го открили чак след шест месеца. Трети самолет се разбива наблизо през 1966 година, а го намират през 1972, дълго след като хората вече били забравили за него. Явно горите са в състояние да погълнат много отломки и да не ги връщат обратно.

Въпреки това абсолютно безследното изчезване на самолета „Лиър“ си остава необяснимо. Като начало, самолетът е сравнително голям, с дължина на крилете около 12 метра. Човек би си казал, че нещо толкова голямо не може да изчезне без никаква следа, но явно може да стане и така. Да не забравяме и цялата техника, която се включва в търсенето в наши дни — топлинни сензори, уреди с инфрачервени лъчи, метални детектори за дълги разстояния и други подобни. Военновъздушните сили дори позволиха да се ползва един от техните разузнавателни сателити. Всичко това не даде никакви резултати. Съдбата на обречения самолет си остава загадка и до днес. Ако има някакви развития, ще ви държа в течение. За мое огромно учудване най-голям отзвук от всичко, което съм писал, намери описанието на едногодишната ми битка с емиграционните власти на САЩ, докато ги накарам да признаят, че жена ми има правото да живее с мен в родната ми страна. Излиза, че далеч не съм единственият, който се е сблъсквал с убийствената мудност и тромавост на американските имиграционни власти.

На времето бях попаднал на статия за някакъв човек на име Раул Бланко, който постоянно подавал документи за поданство и молбите му постоянно бивали отхвърлени, защото не бил в състояние да представи пълен комплект пръстови отпечатъци. Бланко обяснявал търпеливо в поредица от писма, че не може да изпълни това изискване, тъй като има всичко на всичко седем пръста — останалите три загубил при производствена злополука в родната си Куба. Когато беше писана статията, Бланко продължаваше да се опитва да обясни положението на съответните служители в отдела по емиграция и натурализация. По-лесно щеше да му бъде да отиде да потърси липсващите си пръсти.

Междувременно съпругата ми получи пълния си комплект документи, а все още разполага и с десетте си пръста, така че годината може да бъде отчетена като добра. Мога само да пожелая на всички щастлива, успешна и многопръстова 1998 година.