Имаме една приятелка, която отглежда детето си сама. Шестгодишният й син наскоро се записа да тренира хокей — спорт, на който тук се гледа много сериозно.
На първата среща на отбора един от другите родители обявил, че е създал формула, с помощта на която можело да се изчисли по колко ще играе всяко дете. Идеята била, че най-добрите ще играят през 80 процента от времетраенето на мачовете, а между останалите хлапета щяло да бъде разпределено останалото време — и то в случаите, когато победата е осигурена.
— Мисля, че това е най-честният подход — обявил той, а другите татковци закимали мъдро.
Без да осъзнае ролята на тестостерона в такива ситуации, нашата позната станала и заявила, че може би по-честно ще бъде, ако пускат всички деца еднакво дълго на леда.
— Ами че тогава те няма да спечелят — казал ужасено таткото.
— Да — рекла приятелката ни. — И какво от това?
— Че защо да играят изобщо, ако не се опитват да победят? Позволете ми да ви припомня, че е ставало дума за шестгодишни деца. Мястото няма да ми стигне да се отдам на разсъждения относно всичко, което се е объркало със спорта в Америка, при това почти на всяко ниво, затова нека цитирам само няколко примера, илюстриращи подхода на американеца към състезателните занимания в наши дни.
Например: За да бъде повишена мотивацията им и да се изкачим на челните места при раздаването на медалите (което, разбира се, е най-важното нещо във вселената), на американските плувци съвсем официално се плащаше по 65 000 долара за всеки медал, който печелеха на последната олимпиада. Очевидно желанието да представиш страната си, давайки всичко от себе си, вече не върши работа.
Например: За радост на своите привърженици и за да се изкачат в националното класиране, най-големите университетски футболни отбори редовно организират срещи с безнадеждно неадекватни противници. В един особено горд за спорта миг през миналата година отборът на университета във Флорида, втори в класирането за цялата страна, спечели невъзпяна победа над жалкото отборче на Централен Мичиган — с 82 на 6.
Например: За да можете да гледате 60 минути футбол от тазгодишния турнир „Сюпър Боул“ по телевизията, се налагаше да изгледате 113 реклами, анонси за телевизионни програми и представяне на нови продукти (броил съм ги).
Например: Удоволствието едно четиричленно семейство да отиде на бейзболен мач на отбор от Първа лига струва повече от 200 долара.
Изреждам тези факти не за да подчертая как комерсиализацията и унищожаването на спортния дух отнемат радостта от спорта в тази страна — макар че е точно така, — а за да обясня защо толкова обичам баскетболните мачове на колежа „Дартмут“.
„Дартмут“ е нашият местен колеж, членува в „Айви Лийг“ — съюз на осем достопочтени и мъдри институции „Харвард“, „Йейл“, „Принстън“, „Браун“, „Кълъмбия“, „Пен“, „Корнел“ и „Дартмут“. Тези деца се записват в университетите на „Айви Лийг“, защото искат да станат специалисти по астронавтика или професори, а не за да печелят 12 милиона долара годишно като професионални баскетболисти. Играят, защото обичат играта, приятелските отношения в отбора, вълнението, че си част от всичко това — все почти изчезнали в тази страна неща.
Отидох на един техен мач преди три зими, защото бях видял програмата на витрината на един магазин в града и забелязах, че същата вечер откриват сезона. Не бях ходил на баскетболен мач от двайсет години.
— Знаете ли, довечера ще играят „Дартмут“ — обявих възбудено, когато се прибрах у дома. — Кой ще дойде с мен?
Пет лица се обърнаха към мен с изражения, каквито не бях виждал, откакто предложих по време на следващата ваканция да отидем на къмпинг в Словения.
— Добре де, отивам сам — изсумтях аз, но в края на краищата по-малката ми дъщеря, която беше само на единайсет години, се съжали над мен и ме придружи.
Е, прекарахме си чудесно. „Дартмут“ спечели трудна победа, и дъщеря ми и аз се прибрахме, бърборейки възбудено. Няколко дни по-късно „Дартмут“ спечели нов мач, също на косъм, и ние се прибрахме пак така възторжени.
Сега вече всички искаха да дойдат с нас. Само че ние пък не ги искахме. Това си беше наше лично прекарване на времето.
Оттогава, вече в продължение на три сезона, ходенето на мачове на „Дартмут“ се превърна в ритуал за мен и дъщеря ми. Всичко, свързано с тези мачове, е чудесно. Спортната зала е съвсем наблизо. Билетите са евтини, публиката — немногобройна, дружелюбна и вярна. Умилително наивен състав свири бодри мелодийки, като например песента от „Хавай 5–0“60, за да се пооживим. След това излизаме в зимната нощ и си тръгваме към къщи, бъбрейки. Благодарение на тези вечерни разходки съм в състояние да разпознавам отделните момичета от „Спайс Гърлс“, научих, че „Писък–2“ бил супер, и че Матю Пери е толкова готин, като че ли не е истински. Когато няма абсолютно никаква опасност жив човек да забележи, тя дори понякога ме хваща за ръка. Направо е съвършено.
Но в сърцевината на всичко това си остава играта. В продължение на два часа крещим, гърчим се, скубем си косите, погълнати единствено от надеждата, че нашите момчета ще успеят да вкарат една топка през обръч повече пъти, отколкото другите момчета. Ако „Дартмут“ бият, ние сме в еуфория. Ако не бият — е, какво от това. В крайна сметка това е само игра. Така би трябвало да се приема всичко около спорта.
Миналата година един от играчите на „Дартмут“ беше гигант на име Крие, който отговаряше на абсолютно всички изисквания за голям играч, освен дето не можеше да играе баскетбол. Поради това прекара почти целия сезон на скамейката на резервите. Извънредно рядко се случваше да го вкарат в игра през последните 15–20 секунди от мача. В тези случаи неизбежно някой му подаваше топката, а после някой по-дребен от него идваше и му я отнемаше. Той поклащаше разкаяно глава и затичваше като жираф към другия край на игрището. Беше любимият ни играч.
По традиция последната вечер от сезона е вечер на родителите. Тогава пристигат родители от всички краища на страната, за да видят как играят синовете им. Също така по традиция в този мач завършващите студенти влизат в игра от самото начало на мача.
Този мач не беше от особена важност, но нашият любим дългунест герой очевидно не беше наясно с това. Той се появи видимо напрегнат на игрището. Това беше неговият първи и последен шанс да блесне и явно нямаше намерение да го пропилее.
Реферът наду свирката. Нашият Крие претича игрището четири-пет пъти и тогава, за наш и негов ужас, бе изваден от игра и пратен на скамейката. Не беше играл повече от минута. Не беше объркал нищичко — не беше имал тази възможност. Седна на обичайното си място, хвърли извинителен поглед към родителите си, и изгледа остатъка от мача с насълзени очи. Някой беше пропуснал да каже на треньора, че победата не е най-важното нещо на света.
Тази седмица „Дартмут“ играе последния си домакински мач за сезона. Тази година по моя преценка ще има двама играчи, на които ще позволят да потичат минута-две по игрището, и после ще бъдат заменени от по-обещаващи имена.
Ние с дъщеря ми решихме да не ходим на мача. Като се има предвид колко трудно се намира съвършенството, е мъчително да гледаш как го съсипват.