Записки от една голяма страна

Летящият кошмар

Баща ми беше спортен журналист и работата му налагаше да пътува често със самолет в ония времена, когато този начин на пътуване не беше толкова обичаен. Понякога ме взимаше със себе си. Разбира се, беше много вълнуващо да отида някъде с татко за уикенда, но най-интересното преживяване беше да се качиш на самолета и да се озовеш някъде другаде.

Всичко, свързано с тази процедура, те караше да се чувстваш по-специален и някак привилегирован. При приемането на багажа бяхме част от малка група добре облечени хора — защото в онези времена хората се обличаха добре, когато тръгваха на път със самолет. Когато извикваха полета ни, прекосявахме широката писта към блестящ сребрист самолет, и се качвахме по стълбата на колела. Влизането в самолет приличаше на приемане в специален клуб. Самото качване на борда те караше да се чувстваш елегантен и изтънчен. Седалките бяха удобни, а за дете като мен — направо просторни. Усмихнатата стюардеса обикновено ми подаряваше значка, на която пишеше „помощник-пилот“ или нещо също толкова внушително и отговорно.

Цялата тази романтика изчезна отдавна. Днес в Америка пътническите самолети са заприличали на автобуси с крила, а авиолиниите, без никакви приятни изключения, се отнасят с пътниците като с дразнещ товар, който на времето са приели да пренесат от едно място на друго, но междувременно съжаляват за съгласието си.

Нямам възможност да се отдам на описания на изтощителните особености на пътуването по въздух в съвременна Америка — задължителното дублиране на местата в полетите, безкрайните опашки, закъсненията, случаите, в които откриваш, че „директният“ полет към Маями е с деветдесет минутен престой в Питсбърг, където се сменя самолета, почти пълната невъзможност да откриеш дружелюбно лице сред наземния персонал, където те третират като идиот или като цифра.

И все пак, по някакъв странен начин, авиолиниите продължават да се държат, като че ли сме още 1955 година. Да вземем например демонстрациите на мерките за безопасност. Защо след толкова изминали години стюардесите продължават да нахлузват надуваемата жилетка през главите си и да ви показват как да дръпнете малката връвчица, за да я надуете? В цялата история на пътническата авиация нито един живот не е бил спасен благодарение на осигурените надувни жилетки. Особено ме впечатлява малката пластмасова свирчица, приложена към всяка спасителна жилетка. Винаги си представям как летя с главата надолу към океана с 2000 километра в час и си мисля: „Добре поне, че имам тази свирчица“.

Няма смисъл да си задаваме въпроса какво имат предвид с това, защото нямат нищо предвид. Наскоро летях от Бостън за Денвър. Когато отворих шкафчето за ръчен багаж над главата си, открих сгъната надуваема лодка, която заемаше цялото пространство.

— Тук има лодка — казах сащисано на минаваща стюардеса.

— Да, сър — отвърна тя сопнато. — Самолетът отговаря на изискванията за оборудване на презокеански полети. Продължих да я зяпам изумено.

— И кой точно океан прекосяваме, когато летим от Бостън към Денвър?

— Самолетът отговаря на изискванията за оборудване на презокеански полети, независимо от това дали в плана за полетите се предвиждат такива или не — гласеше стегнатият отговор (или нещо също толкова безумно и несвързано).

— Да не искате да ми кажете, че ако се наложи да се приводним, сто и петдесет пътници ще влязат в лодка за двама души?

— Сър, тук също има плавателен съд — тя посочи шкафа над отсрещната седалка.

— Значи две лодки за 150 души? Не ви ли се струва малко абсурдно?

— Аз не създавам правилата, сър, а вие пречите на движението по коридора.

Говореше така, защото всички стюарди и стюардеси говорят така с теб, ако ги попритиснеш, а понякога и дори да не си го сторил. Убеден съм, че в САЩ няма друга търговска организация, в която да се гледа толкова повърхностно на обслужването и отношението към клиента. Много често някоя съвсем безобидна постъпка — заставане пред гишето за „чекин“, преди чиновникът изрично да ви е повикал, запитването защо закъснява някой полет, дори това, че няма къде да си оставите палтото, защото в шкафа над главата ви има лодка ги кара да стават заядливи и раздразнителни.

Но нека погледнем и от другата страна — с изключение на мен и още няколко кротки хорица, които вярват в спазването на ред, повечето пътници в Америка заслужават такова отношение. Заслужават си го, защото влачат огромни ръчни чанти и колички, които са поне два пъти по-големи от разрешения размер на ръчен багаж, така че шкафовете над седалките са претъпкани много преди всички пътници да са се качили в самолета. За да са убедени, че ще си намерят празно шкафче, се качват, преди да са повикани. На който и полет да се качите, поне двайсет процента от пътниците седят на места, чиито номера още не са съобщени от стюардесата. Наблюдавах този процес с умора и отвращение наскоро и мога да ви гарантирам, че заради това качването на пътниците и излитането на самолета в крайна сметка става след два пъти повече време от реално необходимото.

В резултат се води някаква война между пътниците и персонала на авиолиниите, която често се отразява на невинните по начин, който налага раздаването на правосъдие.

Спомням си как преди няколко години аз, жена ми и децата се качихме на полет от Минеаполис, на път за Лондон, и установихме, че са ни дали места в шест различни части на самолета, някои по на двайсет реда разстояние едно от друго. Учудената ми жена сподели това с една минаваща стюардеса.

— И какво очаквате да направя аз сега? — попита стюардесата с тон, който говореше, че има нужда от опреснителен курс по поведение с клиенти.

— Бихме искали да сменим местата си, така че да бъдем заедно, ако обичате.

Стюардесата се изсмя.

— Нищо не мога да направя сега. Вече настаняваме пътниците. Не погледнахте ли бордните си карти?

— Само най-горната. Чиновничката на гишето — между другото, също много раздразнителна личност — не ни каза, че ни е разпиляла из целия самолет.

— Нищо не мога да направя.

— Но ние сме с малки деца.

— Съжалявам.

— Да не искате да ми кажете, че трябва да оставя едно двегодишно и едно четиригодишно дете сами по време на осемчасов полет над Атлантическия океан? — попита жена ми. (Идеята не ми се стори чак толкова неприемлива, но седях до нея с мрачно лице, в израз на солидарност).

Стюардесата въздъхна измъчено и най-сетне помоли една приятна възрастна двойка да си сменят местата, така че жена ми и двете по-малки деца поне да седят заедно. Останалите си седяхме разделени.

— Следващия път си гледайте бордните карти — сопна се стюардесата на жена ми накрая.

— Следващия път няма да ползваме вашите услуги — отвърна жена ми. Така и направихме.

— А някой ден ще опиша тази случка, за да разберат всички какво представлявате — подвикнах аз високомерно. Разбира се, не казах нищо подобно, и би било много некоректно да напиша, че с нас се отнесоха така гадно в самолет на авиолинните „Нортуест“, затова и не го правя.