Записки от една голяма страна

Хотел „Калифорния“

Трудно е човек да си представи по-противна личност от Робърт Алтън Харис. След като през целия си живот се занимавал с всякакви престъпления, кое от кое по-отвратителни, през 1979 година в Калифорния той убива хладнокръвно две момчета, за да вземе колата им. Когато се качил в колата и я подкарал, доял хамбургерите, които момчетата си били купили.

Харис бил арестуван само след няколко часа, и признал веднага вината си. Въпреки това на щата Калифорния били необходими тринайсет години, през които се водили сложни и скъпоструващи съдебни дела и обжалвания, за да се изчерпят всички други възможности, докато Харис бъде най-сетне осъден на смърт.

Около петстотин други убийци като Харис са осъдени на смърт в Калифорния. Щатът изразходва общо приблизително 90 милиона долара за дела по случаи, при които вината изисква смъртно наказание. От 1967 година досега са изразходвани над 600 милиона долара за дела по углавни престъпления, а са екзекутирани общо двама души (единият от които е Харис).

За мен от всичко изложено дотук става ясно, ако не друго, то това, че издаването на смъртни присъди в Калифорния е лудост. Помислете си само какво би могъл да направи щатът с 600 милиона долара, ако ги бе вложил, да кажем, в образователната система.

Почти всички са съгласни, че толкова усложнена съдебна процедура е неоснователна, но проблемът е там, че американците държат на смъртното наказание. Анкетите постоянно показват, че около три четвърти от тях поддържат издаването на смъртни присъди. Нещо повече, те държат на издаването им за най-разнообразни престъпления. Повече от половината американци считат, че смъртна присъда се полага за продажба на наркотици на деца. Понастоящем според законодателството на САЩ смъртни присъди могат да бъдат издавани за над петдесет престъпления.

Като изключим моралните съображения, според мен има сериозни практически аспекти, които би трябвало да се вземат предвид. Един от тях е непоследователността в определянето на най-тежкото наказание. Осъдените на смърт са почти изключително от мъжки пол — от 1962 година насам на смърт е осъдена само една жена, а този месец в Тексас трябва да бъде изпълнена присъдата на втора. От приблизително 360 души, осъдени на смърт в САЩ от 1977 година насам, 83% са осъдени за убийство на бял, въпреки че само около половината от жертвите на убийствата са бели. В зависимост от това за кой щат става дума, престъпниците имат 4 до 11 пъти по-големи шансове да бъдат осъдени за убийството на бял, отколкото за убийството на чернокож — не особено силно потвърждение на теорията, че правосъдието е сляпо.

Има също така и географски обособени различия. В трийсет и девет щата се издава смъртно наказание, но само в седемнайсет от тях — предимно на юг — през последната година са били издадени смъртни присъди. Ако се каните да убивате някого в щат, където се издават смъртни присъди, много по-добре ще е да свършите тази работа в Ню Хемпшър, където от десетилетия не е екзекутиран никой, отколкото в Тексас или Флорида, където осъдените се разчистват със сравнително голям ентусиазъм. Само в Тексас през миналата година са екзекутирани трийсет и седем души — толкова, колкото в цялата останала част от страната.

Общо в САЩ има около 3000 души, които чакат изпълнение на смъртно наказание. През 1997 година са били екзекутирани 74 — най-големият брой за четиридесет години. Въпреки това към броя на осъдените всяка година се добавят четири пъти повече от екзекутираните за същия период. (В действителност осъдените умират най-често от естествена смърт). За да се справят с изоставането и нарастващия брой на новите осъдени, в САЩ би трябвало да екзекутират по един човек всеки ден в продължение на двайсет и пет години. Но поради особеностите на правораздаването такова нещо не може да се случи.

Въпросът е защо тогава се занимават с издаването на такива присъди. Общо взето, необходими са средно десет години и пет месеца, за да се изчерпят всички възможности за обжалване, те да бъдат съответно отхвърлени, и да се издаде смъртна присъда. В резултат на това, според едно изследване на университета „Дюк“, екзекуцията на един престъпник струва два милиона долара повече, отколкото осъждането му на доживотен затвор.

Разбира се, вие бихте казали, че на доказани убийци не трябва да се позволява да обжалват до безкрайност заради някакви незначителни технически подробности по процеса. Конгресът, приел този възглед безусловно, гласува през 1995 година да се съкратят тези двайсет милиона от бюджета, които се отделят за разглеждането на обжалвания от страна на осъдени за убийство престъпници. Почти незабавно средното времетраене на периода от издаването на присъдата до екзекуцията се съкрати с единадесет месеца.

Това би било добра новина, ако можете да бъдете сигурни, че всеки, осъден на смърт, действително заслужава такава присъда, но всъщност не е точно така. Да вземем случая на Денис Уилиамс от Чикаго, който прекарал седемнайсет години в очакване на смъртна присъда за престъпление, което категорично отказвал да е извършил поради простата причина, че не го бил извършил. Отървал се само защото един професор по журналистика от университета в Чикаго възложил на студентите си да анализират случая. Студентите установили между другото, че полицията е укрила доказателства, че някои от свидетелите са лъгали, и че имало друг човек, който бил готов да признае престъплението си, стига да се намерел кой да го изслуша.

Както повечето осъдени на смърт, и Уилиамс бил защитаван от адвокат, назначен от съда. Щатът Илиноис плаща на обществените защитници хонорар от 40 долара на час. Средният хонорар, който вземат частно практикуващите адвокати, е 150 долара на час. Не е необходимо да сте гений, за да прецените, че е малко вероятно най-добрите адвокати да работят като обществени защитници. Обикновено на обществения защитник се отпускат 800 долара за подготвяне и представяне на защитата по убийство, така че и най-влюбеният в професията си адвокат трудно може да плати на експерти, за независими съдебно-медицински експертизи, и много други неща, с които би могъл да докаже невинността на клиента си.

Благодарение на студентската разработка Уилиамс беше освободен миналия септември. Това не е толкова необичайно, колкото може би ви се струва. От 1977 година насам, когато в щата Илиноис се въвежда отново смъртното наказание, в щата са екзекутирани осем убийци, но девет осъдени на смърт са освободени. В цялата страна през последните двайсет и пет години 69 души, осъдени на смърт за убийство, впоследствие са доказали невинността си и са били освободени. Орязването на федералния бюджет за разглеждане на обжалвания орязва и възможностите такива хора да се надяват на щастлив край.

Едно нещо е гражданин да убие невинен човек, друго е да го стори държавата. Но колкото и да е странно, дори този възглед не се застъпва от мнозинството. Според проучване на „Галъп“ от 1995 година, 57% от населението на САЩ би се изказало в полза на смъртното наказание дори ако се докаже, че един от всеки сто екзекутирани е невинен.

Не вярвам да има политик в САЩ — поне не някой от видните политици — който би се изправил срещу такава преобладаваща тенденция в общественото мнение. Едно време политиците се опитваха да променят общественото мнение. Сега те просто реагират на неговите изисквания, което не е много разумно, защото общественото мнение е доста променлив фактор.

В една своя публикация в „Ню Йоркър“ през 1992 година Ричард Нюгард отбелязва, че в Западна Германия смъртната присъда бива отменена през 1949 година, макар че 74 процента от населението било против. През 1980 година застъпниците на смъртната присъда били вече само 26 процента. Нюгард пише: „Хората, които не са израснали в общество, което предвижда смъртна присъда, я приемат като варварски акт, подобен на робството или жигосването“.

Де да беше така.