Записки от една голяма страна

Съдете ме де!

Имам един приятел във Великобритания, университетски преподавател, който наскоро беше помолен от адвокатите на една американска фирма да се яви като свидетел-експерт по един техен случай. Казаха му, че смятат да изпратят адвоката, водещ делото и двамата му асистенти до Лондон, за да разговарят с него.

— Няма ли да е по-лесно и по-евтино, ако вместо това аз дойда в Ню Йорк? — попитал приятелят ми.

— Да — отвърнали те категорично, — но по този начин ще впишем в сметката на клиента три самолетни билета.

Ето ви пример за хода на мислите на американски юрист.

Убеден съм, че много американски юристи (е, поне един-двама) извършват удивително трудна работа, която напълно ги оправдава да искат от клиентите си хонорар от 150 долара на час. Проблемът е, че адвокатите, които искат такива хонорари, са прекалено много. Всъщност — и това е една много отрезвяваща статистика — в САЩ има повече юристи, отколкото в останалата част на света. Спрямо задоволителното изобилие от 260 000 през 1960, днес те вече са 800 000. Падат ни се по 300 адвокати на 100 000 граждани. За сравнение, във Великобритания съответната цифра е 82, а в Япония — 11.

Разбира се, всички тези адвокати имат нужда от работа. В повечето щати е позволено на адвокатските кантори да рекламират дейността си, и повечето от тях се възползват с ентусиазъм от правата си. Не можеш да останеш за половин час пред телевизора, без да се натъкнеш поне да една реклама, в която адвокат с подчертано искрено изражение заявява: „Здравейте, аз съм Вини Тарикатов от кантора «Висящи дела и Ко». Ако сте пострадали по време на работа, ако сте претърпели автомобилна злополука, или просто имате нужда от допълнителни средства, елате при нас и ще ви намерим кого да съдите“.

Американците, както е всеизвестно, се съдят по повод и без повод. Всъщност, готов съм да повярвам, че тук-там се намира по някой, завел дело „без повод“ и прибрал двайсетина милиона за неизяснени страдания. Действително битува убеждението, че ако някъде нещо се обърка, и вие се окажете наблизо, сте в правото си да приберете един куп пари.

Идеална илюстрация на твърдението ми е случаят отпреди две години, когато в един химически завод в Ричмънд, Калифорния, стана експлозия, в резултат на което градът бе обвит в димни кълба. Само за няколко часа 200 адвоката и техни представители връхлетяха върху развълнуваната общественост, раздавайки визитни картички и съвети към гражданите да отидат незабавно в местната болница за освидетелстване.

Двадесет хиляди от постоянните жители на града послушаха съветите им.

Това, което се видя в телевизионния репортаж от мястото на събитието, приличаше на голям купон на открито. От двайсетте хиляди доволни и видимо напълно здрави хора, които се бяха наредили на опашка за преглед в спешното отделение, бяха приети едва двайсет. Въпреки че броят на лицата, получили доказани нарушения на здравето, беше меко казано ограничен, 70 000 граждани — което значи, практически всички до един — внесоха искове за щети. Компанията се споразумя с тях за обезщетение в размер на общо 180 милиона долара. От тези 180 милиона 40 милиона отидоха за хонорарите на адвокатите.

Всяка година се подават над 90 милиона иска в тази страна с екстравагантно изобилие на правораздаването, значи по един иск на двама души и половина — и много от тези искове могат при най-добро желание да се определят като „израз на неоснователни амбиции“. Сега, докато пиша тези редове, едно тексаско семейство съди треньора на училищния баскетболен отбор, задето оставил сина им на скамейката на резервите по време на някакъв мач — съди го за „унижение и тежки душевни страдания“. В щата Уошингтън някакъв човек със сърдечно заболяване съди местната млекопроизводителна компания, „защото на опаковките им няма предупреждения за вредата от холестерина“. Не може да не сте чели за онази жена, която подаде иск срещу компанията „Дисни“, след като тя и семейството били обрани на паркинг на „Дисниленд“. Основният прицел на обвинението беше, че когато внуците й, уплашени и травмирани от нападението, били прибрани от служители в работните помещения, за да се успокоят и да си починат, видели как героите на Дисни събличат костюмите си. Откритието, че Мики Маус и Гуфи са всъщност хора, скрити в костюм, било прекалено тежко за нежната психика на дечицата.

Искът беше отхвърлен, но на други места някои хора са печелили цели състояния, абсолютно извън всякакви пропорции по отношение на преживените загуби или травми. Наскоро се пишеше много за едно съдебно дело — някакъв служител в пивоварните заводи в Милуоки разказал сюжета на едно по-пиперлия телевизионно шоу на своя колежка, която се засегнала и подала срещу него иск за сексуален тормоз. Пивоварните заводи незабавно уволнили господина, който пък незабавно подал съдебен иск срещу заводите. Не ми е ясно кой какво е заслужавал — мен ако питат, всеки от участниците е заслужавал по един хубав пердах — но в крайна сметка уволненият служител гушнал 26,6 милиона долара, приблизително 400 000 пъти годишната си заплата, според присъдата, издадена от симпатизиращите му (разбирай малоумни) съдебни заседатели.

Пряко свързано с идеята, че воденето на съдебни дела е бърз начин да се припечелят доста пари, е интересното и типично американско убеждение, че каквото и да се случи, е виновен някой друг. Така че ако вие например пушите по осемдесет цигари дневно в продължение на петдесет години и накрая си докарате рак на белите дробове, вината непременно е у някой друг, а не у вас самия, и започвате да съдите не само производителя на предпочитаната от вас марка, но и търговците на едро и дребно, че и транспортната фирма, която осъществява връзката между едните и другите. Една от най-забележителните отлики на американската правораздавателна система е, че тя позволява ищците да съдят хора и фирми, дори когато са непряко свързани с цитираното в иска обвинение.

Поради начина, по който функционира системата (или поточно по който тя не функционира), често на фирмата или институцията излиза по-евтино да уреди проблема извън залите на съда, отколкото да допусне да се стигне до съдебно дело. Да вземем например случая с една жена, която, влизайки един дъждовен ден в някакъв универсален магазин, се подхлъзнала на входа и паднала. За нейно учудване и голямо задоволство, незабавно и предложили да й изплатят 2500 долара, ако подпише документ, че не възнамерява да съди универсалния магазин. Жената подписала.

Обществото плаща чудовищна цена за всичко това — поне по няколко милиарда долара ежегодно. Само общинските власти на Ню Йорк Сити харчат около 200 милиона долара годишно за обезщетения по искове за „подхлъзване и падане“ — от хора, спънали се в бордюра на тротоара и тям подобни. Според един документален филм за излязлото извън контрол американско правораздаване, излъчен наскоро по ЕйБиСи, поради раздутите разноски по изплащане на щети, потребителите в САЩ плащат по 500 долара повече за всяка кола, която си купуват, по 100 долара повече за всеки шлем за американски футбол, и по 3000 долара повече за сърдечен пейсмейкър. Съгласно цитирания документален филм потребителите плащат по повече и за подстригване, заради случаи като този, в който двама клиенти осъдили бръснаря си, задето им причинил притеснения с прическата — а пък мен си ме подстригват всеки път така, че притеснявам околните.

Всичко изредено дотук ми даде една идея. Започвам да пуша по осемдесет цигари, после ще се подхлъзна и ще падна на улицата, докато пия мляко с високо съдържание на холестерол, ще разкажа на някоя дама в Дисниленд сценария на поредното шоу на Зайнфелд, а после ще се обадя на Вини Тариката и ще видя как ще се спазарим. Не възнамерявам да приемам извънсъдебно обезщетение за по-малко от два милиона и половина — и то преди изобщо да подхванем темата за последната ми прическа.