Записки от една голяма страна

Един ден край морето

Всяка година по това време жена ми ме буди с игриво пошляпване и казва:

— Имам идея. Хайде да отидем с колата до океана — това са към три часа път, и като стигнем там, да свалим голяма част от дрехите си и да поседим на пясък до свечеряване.

— Защо? — питам плахо аз.

— Ще бъде много весело — настоява тя.

— Не съм убеден — отвръщам аз. — Хората се притесняват, когато си свалям ризата на публични места. И аз се притеснявам.

— Не, ще бъде страхотно. Косите ни ще се напълнят с пясък. Обувките ни ще се напълнят с пясък. Пясъкът ще полепне по сандвичите ни и ще трябва да го гълтаме. Ще изгорим от слънцето и вятъра. А като ни омръзне да седим, ще можем да поджапаме във водата, която е толкова студена, че те заболява кожата. Привечер ще потеглим за дома заедно с 37000 други излетници и ще се набутаме в такова задръстване, че ще се приберем у дома чак към полунощ. През това време аз ще мога да правя остри забележки за шофьорските ти способности, а децата ще се забавляват, като се бодат едно друго с остри предмети. Ще бъде фантастично.

Трагедията е там, че като англичанка жена ми няма разумно отношение към солената вода, и вероятно наистина ще реши, че такова прекарване е страхотно. Честно казано, никога не съм разбирал пристрастието на британците към морското крайбрежие.

Щатът Айова, където съм израснал, отстои на повече от хиляда километра от най-близкия океан, затова за мен (и за повечето хора, родени в Айова, макар че не съм сондирал мнението на всички), думата „океан“ предизвиква плашещи асоциации с неща от рода на висок прилив и мъртво вълнение. Предполагам, че жителите на Ню Йорк изпитват подобен ужас, като чуят думи от рода на „житни поля“ и „селски панаир“. Езерото Акуаби, където плувах и изгарях на слънце през младежките си години, може да не се отличава с романтиката на Кейп Код или величието на скалистите брегове на Мейн, но пък там няма опасност някое течение да те дръпне за крака и да те откара в състояние на безпомощност до Нюфаундленд. Не, мен ако питат, задръжте си морето до капка.

Затова, когато през миналия уикенд жена ми предложи да отидем с колата до океанското крайбрежие, бях категоричен. Казах твърдо:

— В никакъв случай! Дума да не става!

Което обяснява защо три часа по-късно се озовахме на плажа Кенебънк в Мейн.

Може да ви се стори невероятно, като се вземе предвид авантюристичния ми начин на живот, но досега съм бил на американско океанско крайбрежие само два пъти — единия път в Калифорния, на дванайсет години, когато успях да сваля цялата кожа на носа си (това е действителен случай), защото като достоен жител на Айова не прецених движението на оттеглящата се вълна и се гмурнах с главата надолу в пясъка, и веднъж във Флорида — тогава бях студент и толкова пиян, че не бях в състояние да забележа подробности от пейзажа като някакъв си океан.

Така че не претендирам да говоря на тази тема като авторитет. Единственото, което мога да кажа, е че ако се съди по плажа Кенебънк, американските и английските плажове нямат много общи черти. Да започнем с това, че тук няма кей, крайбрежна алея за разходки или аркади; никакви магазинче та, в които по силата на някакво чудотворно ценообразуване всичко струва една лира; няма будки, от които можеш да си купиш картички с хитри надписчета или смешни шапки; няма чайни, няма откъде да си купиш риба с пържени картофи; няма кой да ти гледа на ръка; няма зали за бинго, откъдето да се разнасят безтелесни гласове, обявяващи загадъчно: „Номер 37 — викарият пак е в храстите“ или каквото там обикновено казват.

Всъщност няма никаква комерсиализация — просто една дълга крайбрежна улица с множество вили, огромен, слънчев плаж, и безкрайно, враждебно море отвъд него.

Това не означава, че хората по плажа — а те трябва да бяха няколко стотици — страдаха от лишения. Бяха си донесли всичко, от което някога биха могли да се нуждаят като храна, напитки, чадъри, сенници, шезлонги и гумени дюшеци. Амундсен е тръгнал за Южния полюс с по-малко провизии, отколкото тези хора си бяха взели за плажа.

В сравнение с тях ние бяхме доста жалка гледка. Като изключим това, че бяхме бели като корем на старец, под формата на плажна екипировка разполагахме само с три хавлиени кърпи и плетена торба, в която съвсем по английски имаше туба с крем против изгаряне, неизчерпаем запас от мокри кърпички, резервни гащи за всички (за случай на пътнотранспортно произшествие, налагащ посещение на лекарски кабинет), и скромно пакетче със сандвичи.

Най-малкият ни син огледа сцената и каза:

— Добре, тате, положението е следното. Имам нужда от сладолед, луксозен комплект кофичка и лопатка, хот дог, захарен памук, надуваема лодка, екипировка за гмуркане, собствена пързалка, пица с допълнително сирене, и тоалетна.

— Тук няма такива неща, Джими — засмях се аз.

— Ама наистина ми трябва тоалетна.

Съобщих това на жена си.

— Ще трябва да го закараш до Кенебънкпорт — заяви тя невъзмутимо изпод гигантската си плажна шапка.

Кенебънкпорт е стар град на кръстопът, възникнал много преди някой да е познавал автомобила, на няколко километра навътре от брега. Тук всичко беше задръстено с автомобили от всички посоки. Паркирахме на възмутително голямо разстояние от центъра и се заехме да претърсваме града за тоалетна. Докато намерихме тоалетна — всъщност за целта ни послужи задната стена на аптеката, но не казвайте това на жена ми — малкият Джими вече не се нуждаеше от нея.

И така, упътихме се обратно към плажа. След няколко часа, когато отново стигнахме там, установих, че всички са влезли да поплуват и че е останал само един полуизяден сандвич. Седнах на една кърпа и загризах сандвича.

— О, виж, мамо — възкликна жизнерадостно втората ми дъщеря, когато се появи от вълните след малко — татко яде сандвича, който остана от кучето.

— Кажете ми, че не е вярно! — изхленчих аз.

— Не се безпокой, скъпи — каза жена ми. — Беше ирландски сетер, те са много чисти.

Не си спомням повече подробности. Дремнах малко и когато се събудих, установих, че Джими ме е заровил до врата в пясък, в което не би имало нищо лошо, ако бе започнал от краката, а не от главата ми. Освен това бях успял да изгоря така, че през следващата седмица един дерматолог ме покани да отида като експонат на конгрес на дерматолозите в Клийвлънд.

Бяхме загубили ключовете на колата и ги търсихме два часа, ирландският сетер се върна и открадна една от плажните кърпи, а после ме ухапа по ръката, задето му бях изял сандвича, а по косата на малката ми дъщеря полепна катран. С други думи, типичен ден край морето. Прибрахме се у дома в полунощ след неволно преминаване на канадската граница но това ни даде тема за разговори по време на дългия обратен път през Пенсилвания.

— Очарователно — беше заключението на жена ми. — Трябва скоро да отидем пак.

Най-ужасното е, че беше съвсем искрена.