Записки от една голяма страна

Забавления в снега

По причини, които не съм си изяснил и до днес, когато бях на осем години, родителите ми ми подариха ски за Коледа. Излязох навън, сложих ските и застанах в състезателна поза, но нищо не се случи. Това е, защото в Айова няма хълмове.

Оглеждайки се за някакво подобие на наклон, реших да започна да се спускам по стълбите на задната веранда. Стъпалата там бяха общо пет, но на ски наклонът на спускане става изненадващо стръмен. Префучах надолу по стълбите със скорост, която по моя преценка трябва да беше към 200 километра в час и се блъснах в земята с такава сила, че ските се забиха здраво в нея, но аз продължих напред и нагоре през вътрешния двор в елегантна възходяща дъга. На три метра пред мен се извисяваше задната стена на гаража. Инстинктивно разперих ръце и крака, така че ударът да бъде максимално силен, ударих се в стената някъде под покрива и се хлъзнах надолу точно като каша, хвърлена по стена.

Това беше моментът, в който реших, че зимните спортове не са за мен. Прибрах ските и през следващите трийсет и пет години не се занимавах повече с този въпрос. После обаче се преместихме да живеем в Ню Ингланд, където хората дори очакват зимата с нетърпение. Падне ли първият сняг, те надават възторжени викове, и започват да ровят в килерите за шейни и ски. Обзема ги някаква странна жизнерадост — порив да излязат навън, сред това бяло вещество, и да полетят нанякъде върху някакво бързодвижвщо се и несигурно устройство.

Заобиколен от толкова много активно спортуващи, включително и членовете на собственото ми семейство, започнах да се чувствам изолиран. Затова преди няколко седмици, в опитите си да си намеря някакво зимно занимание, взех под наем кънки и потеглих с двете по-малки деца към езерото Окъм — обичана местна пързалка.

— Сигурен ли си, че можеш да караш кънки? — попита недоверчиво дъщеря ми.

— Разбира се, цветенце — отвърнах уверено. — Често са ме бъркали с Джейн Торвил61 — на пързалката и извън нея.

При това съм учил да карам кънки, честна дума. Работата е там, че краката ми, след години бездействие, се развълнуваха малко прекалено, когато се изправиха пред такава плъзгавица. В момента, когато стъпих на леда, те решиха, че искат да се озоват във всяко кътче на езерото Окъм едновременно, при това от най-различни посоки. Движеха се насам-натам, събираха се и се разперваха, като понякога разстоянието между тях достигаше докъм 3 метра, но постоянно набираха инерция, докато накрая излетяха изпод мен и аз се приземих по задник с такава сила, че опашката ми се удари в небцето, а хранопроводът ми изскочи от гърлото.

— Ей! — произнесе се стреснато задникът ми, докато се изправях мъчително на крака. — Ама този лед наистина е много твърд!

— Я да видя! — заяви главата ми и аз незабавно се строполих отново.

Продължих по същия начин през следващите трийсет минути. Различни части на тялото ми — рамене, брадичка, нос, а и някои от по-авантюристично настроените вътрешни органи — влизаха периодично в сблъсък с леда, обзети от изследователски дух. Погледнат от разстояние, сигурно съм изглеждал като обработван от невидим гладиатор. Най-сетне, когато не остана вече нищо за натъртване, изпълзях на брега и помолих да ме покрият с одеяло. Така приключи опитът ми да се пързалям с кънки.

После опитах спускане с шейна, за което дори не искам да разправям, освен дето съм длъжен да спомена, че онзи човек с кучето прояви голямо разбиране, вземайки предвид фактите. Пък и онази дама, която живее отсреща, можеше да ни спести доста неприятности, ако се беше сетила да остави вратата на гаража си отворена.

Горе-долу на този етап се появи приятелят ми професор Дани Бланчфлауър. Дани — той всъщност се казва Дейвид, но нали е англичанин, докато израсне, всички му викали Дани и така си останало — преподава икономика в „Дартмут“ и е много умно момче. Пише книги, в които се срещат изречения като следното: „При паралелно подаване на данните в пълната спецификация на колона 5,7, пропорционалният дял от печалбата на служител има коефициент, равняващ се на 0,00022 с т-статистически коректор от 2,3“ — и при това не се занася. Отде да знам, това може и наистина да означава нещо. Та както казах, наистина е умно момче, като изключим една подробност. Луд е на тема снегомобил.

Може би трябва да поясня, че снегомобил е нещо като ракета, проектирана от Сатаната да се движи по сняг. Движи се със скорост, достигаща 120 километра в час, която ми се струва малко прекалена за тесни, виещи се пътечки из гориста местност, осеяна с огромни скали. Ако щете, наречете ме страхопъзльо, хич не ми пука.

В продължение на седмици Дани упорито ме навиваше да отида с него, за да участвам в тази лудост на открито. Опитах се да обясня, че имам някои проблеми със спорта на открито през зимния сезон, и че никак не съм убеден, че една мощна, опасна машина би била решение на проблемите ми.

— Глупости! — възкликна Дани. Е, казано накратко, скоро след това се озовах в покрайнините на нюхемпшърските гори, с плътно прилепнал, тежък шлем на главата, който ме лишаваше от всякакви усещания, като изключим ужаса, седнал притеснено на някакво аеродинамично, страховито приспособление, чийто мотор ръмжеше нетърпеливо при мисълта за всички дървета, срещу които би могъл да ме метне.

Дани обясни накратко как функционира машината — разбрах обяснението, колкото бих разбрал и пасаж от някоя негова книга — и скочи на своята.

— Готов ли си? — попита той, надниквайки рева на мотора.

— Не.

— Супер! — изрева Дани и изчезна в пламъците, излизащи от ауспуха.

Само за две секунди се превърна в шумна точица на хоризонта.

Въздъхнах, натиснах много предпазливо газта, нададох вик на изненада и с малко залитане се понесох напред със скорост, която може да се види само на анимационните филми. С истерични писъци, олеквайки с известни количества течност при всяко друсване, летях като куршум през гората. Клонки ме шибаха по шлема. Лосове се изправяха на задните си крака и се обръщаха в бягство. Пейзажът прелиташе край мен като в предизвикан от халюциногени делириум.

Най-сетне Дани спря на един кръстопът и ме изгледа със сияещо лице. Моторът му мъркаше.

— Какво ще кажеш?

Раздвижих устни, но не можах да произнеса и звук. Дани прие това за съгласие.

— Е, сега, като схвана как става, да увеличим ли малко скоростта?

Мъчително се опитах да произнеса думите: „Моля те, Дани, искам да си отида у дома. Искам да видя мама“, но пак не съумях да проговоря.

И той полетя отново. В продължение на часове се надбягвахме с налудничава скорост през безкрайни гори, преджапвахме потоци, заобикаляхме на косъм големи скали, прелитахме над паднали дървета. Когато най-сетне този кошмар в будно състояние приключи, краката не ме държаха.

После, за да отпразнуваме чудотворното си оцеляване, се отбихме на по една бира в кръчмата на Мърфи. Когато барманката постави чашите на тезгяха пред нас, ме осени идея: ето нещо, което наистина можех да правя през зимата — да пия.

Бях открил призванието си. Не съм се усъвършенствал напълно — краката ми продължават да отказват на третия час — но упорствам с тренировките за издръжливост и разчитам на добри постижения през сезона 1989–1999.