Вътрешен кръг

Глава 7

— Ей, я чакай — сепва се Орландо. — Самият Джордж Вашингтон? Оня с дървените зъби?

— И с черешата — допълвам аз, вземам книгата и оглеждам отблизо буквите. Хартията е в толкова лошо състояние, толкова потъмняла и грапава на пипане, че е трудно да се каже дали мастилото е старо, или ново.

Зад мен издрънчават ключове. Обръщам се точно навреме, за да видя как Орландо се бори с малка метална каса, закрепена към стената в дъното на стаята. При завъртането на ключа касата се отваря и разкрива купчина видеокасети и старо видео, сякаш откраднато от къщата на баба ми. Нашите бюджети са добри, но не чак толкова.

— Какво правиш? — питам.

— Спестявам ти звездна роля — той изважда едната касета и зарежда нова. — Или предпочиташ да се усмихваш към камерата, докато показваш президентския тайник?

Почти съм забравил. Горе в ъгъла има малка видеокамера, която ни снима от момента на влизането ни. Единствената добра новина е, че за да се поддържа сигурността на всяко ПСИД и за да не може видеото да бъде прехванато отвън, всяка стая е окабелена само вътрешно, тоест няма излъчване навън или навътре — с други думи, касетата, прибрана от Орландо, е единственото доказателство за нашето пребиваване — моето и на Клементин — тук.

— Сигурен ли си, че е умен ход? — питам.

— Умен е — обажда се Клементин и кима уверено на Орландо.

Насред целия хаос тя въобще не е изпаднала в паника. Гледа… изучава… обмисля всичко. Не е по-различно от въжето за скачане преди много години. Това е тя. Едно винаги подготвено момиче.

— Май преди беше прав — напомням. — Навярно трябва да съобщим на службата за сигурност.

— Аз съм сигурността, аз съм служител в службата за сигурност — напомня Орландо. — И ще ти кажа точно сега. Абсолютно. Без съмнение. Това тук показва определен проблем в нашата сигурност.

— Но ако вземем видеокасетата.

— Бийчър, харесва ми, че си готин. И съм наясно колко не обичаш да допускаш най-лошото за хората. Нека обаче ти дам за момент доза реален живот. Има само две възможности какво се е случило тук. Или римска цифра едно: президентът Уолъс не знае нищо за тази книга. В такъв случай всички ние можем да си отдъхнем, а аз ще започна съответното разследване. Или римска цифра две: Уолъс знае за тази книга. В такъв случай ще си я поиска. А да му дадем видеокасета с лицата ни на нея, няма да доведе до нищо друго, освен да предизвика президента на САЩ да обяви война… на нас.

— Сега вече стана свръхдраматичен.

— Свръхдраматичен? А кой описваше как ЦРУ ще ни спипа и ще ни нахлузят черни торби на главите? — озъби ми се Орландо.

— Това не е повод президентът да ни обяви война.

— Сериозно ли? Мислех, че познаваш историята.

— Познавам историята.

— Тогава ми посочи един човек — Валери Плейм[3]… Моника Люински… Не ме интересува кои са те и дали са били прави. Посочи ми един човек, изправил се някога срещу действащ президент и отървал се същият, какъвто е бил преди това.

— Марк Фелт[4] — откликвам аз.

— Марк Фелт?

— Дълбокото гърло. Човекът, разкрил истината за Никсън.

— Знам кой е, Бийчър. Но за да се отърве Марк Фелт, има една-единствена причина: никой не е подозирал, че е той! — И Орландо размахва видеокасетата пред лицето ми. — Не разбираш ли? Докато разполагаме с това видео, сме като Дълбокото гърло и мога да си направя разследването. Изгубим ли това видео, ти обещавам, ако тази книга е нещо лошо — а ти знаеш, тя е нещо лошо, — да се сблъскаме челно с един безумно могъщ човек, толкова могъщ, че където и да отиде, носят торбички със собствената му кръв. Повярвай ми. Искаш нещо умно. Това е да си умен.

— Ами ти? — питам Орландо. — Когато ни вкара в… когато се обади долу на онзи човек Хазей… Твоето име е вече в архива.

— Ще се оправяме с бедствията едно по едно. Пък ако извадим късмет, нищо чудно на тази касета да го има и онзи, дето пръв е измъкнал книгата — И той пъха видеокасетата отпред в колана на панталоните си. — Сега ми кажи за латинския: Екс акт пробвай?

— „Exitus acta probat“. Това е девизът на личния екслибрис на Вашингтон — обяснявам, докато той заключва сейфа. — Идва от герба на рода му и е поставян на титула на всички книги на Джордж Вашингтон.

— Как е изглеждало? — пита Орландо, насочил се вече към вратата. — Три думи, написани на цяла страница?

— Не… гербът е произведение на изкуството: има рисунка на орел, две червени и бели ивици, плюс три звезди. Но когато Вашингтон проектира герба си, той лично добавя думите „Exitus acta probat“ — впускам се в описания аз, а Клементин ме побутва, за да последваме Орландо и да излезем от стаята.

Трябва да се махаме оттук. Но точно когато тръгвам, телефонът започва да вибрира в джоба ми. На екрана се изписва Архиви II и кодът 301 ми напомня каква всъщност беше причината да дойдем на това място.

До мен Клементин гледа телефона в ръката ми. Тя не изтръпва, не се напряга. Но макар да стиска устни здраво, успявам да зърна за втори път онази страна от нея, която не може да скрие. Истинската Клементин. Изплашената Клементин. Двайсет и седем години, без да знаеш кой е баща ти? В каквото и да сме се забъркали с президента, то ще трябва да почака.

— Моля те, кажи, че имаш добри новини — приемам обаждането аз.

— Разполагам с информация. Доброто и злото са субективни дрехи; вие решавате дали да ги облечете — философства архивистката Кари Сторч без намек за ирония и всъщност само ми напомня, че тук, при нас, колкото по-добре работиш с книгите, толкова си по-зле със социалните умения.

— Кари, намери ли нашия човек, или не?

— Бащата на приятелката ти? През тази година на десети декември в този окръг на Уисконсин само един Никълъс е постъпил в армията. Намерих го, разбира се.

— Така ли? Това е фантастично!

— Отново оставям разграниченията за вас — изсумтява крат-ко тя и според мен трябва се брои за смях. Кари никога не се смее.

— Кари, какво не искаш да ми съобщиш?

— Аз просто ви давам информацията — напомня тя. — Но почакай да чуеш кой е бащата.

Тя произнася думите, прави пауза, повтаря ги отново, защото знае, че няма да повярвам.

Президентът на САЩ ще бъде тук всеки момент. Но точно сега се чудя дали това не е най-малкият ни проблем.

— Клементин… — сграбчвам я аз за ръката и се отправям към вратата. — Трябва да те измъкнем оттук.