Вътрешен кръг

Глава 61

Бръснарят познаваше хотела добре. Но докато се изкачваше по извитата стълба от фоайето на „Кепитъл Хилтън“ към втория етаж, не го напусна чувството на страх, което пълзеше по гърба му.

— Господине, мога ли да ви помогна? — попита минаващият хотелски служител с късо подстригана червена коса точно когато Лоран стъпи на последното стъпало.

Лоран беше нервен, но не и глупак. Знаеше, че когато президентът е в сградата, Сикрет Сървис преобличат агентите в хотелски униформи.

— Всичко е наред, благодаря — отвърна бръснарят.

— А знаете ли къде отивате? — поинтересува се хотелският служител.

Нямаше спор. Сикрет Сървис.

— Да. — Бръснарят се стараеше с всички сили да се владее, когато тръгна наляво и спокойно зави зад ъгъла към целта си, прекалено подходящо наречена Президентска бална зала.

— Добро утро! — пропя по-възрастна блондинка с домашно изрусена коса. — Добре дошъл на конференцията на „Кеъртейкърс“. Какво мога да направя за вас?

— Би трябвало да ме има в списъка. — Лоран рязко посочи малкото непотърсени баджове с имена, включително и онова, което използваше от няколко месеца насам. — Фамилията ми е Гирич.

— Ммм, нека потърся. — Жената запреглежда имената едно по едно, но и хвърляше бързи погледи към лицето му.

Лоран усети страхът да се впива по-дълбоко в гърба му. Не биваше да става така. Когато Орсън (познаваше президента Уолъс от детските му години и не можеше да го нарича другояче освен Орсън) се появи за първи път преди време… в онзи дъжд… Лоран просто се опита да постъпи правилно. А когато започна всичко във Вашингтон… когато за първи път се съгласи да помогне за Водопроводчиците, не беше много по-различно: да постъпи правилно… да служи на своя приятел… да служи на страната си.

— Ето я! Точно тук сте, господин Гирич. — Жената подаде на бръснаря баджа с името му. — Вие сте онзи, за когото се обадиха… Гостът на Белия дом. Побързайте, току-що започнаха. О, и ако желаете, имаме гардероб за палтата.

— Всичко е наред. — Той пъхна табелката в джоба на късото си палто. — Няма да остана дълго.

— Насам, господине. — Униформен агент на Сикрет Сървис му посочи детектора за метал, монтиран точно пред главния вход на залата. Отвътре се чу познатият приглушен баритон на президента Орсън Уолъс да се носи от високоговорителите в балната зала. Установи, че Орсън се придържа към личния подход и разказва на публиката за нощта на инсулта на Мини и за онзи момент в линейката, когато парамедиците я попитали къде учи, а дванайсетокласничката Мини успяла да назове само началното училище.

Лоран осъзна, че в много отношения проблемът беше същият и в Архива. Начинът, по който се суетяха наоколо… и бяха оставили да се стигне толкова далеч… Орсън беше позволил всичко да стане твърде лично.

— Насладете се на закуската, господине — посъветва го агентът от Сикрет Сървис и отвори вратата към балната зала. Под ярко светналия полилей, голям колкото градски автобус, всички вратове бяха извити нагоре, всичките 600 души гледаха розовобузестия мъж, който изглеждаше толкова удобно разположен на подиума с президентския герб отпред.

Както винаги, президентът оглеждаше тълпата и установяваше зрителен контакт с всеки. Това продължи до влизането на Лоран в помещението.

— …но не се различава от споделяните всеки ден лични митове — говореше президентът, а сивите му очи се обърнаха към бръснаря в дъното на светлата зала. — Митовете, които създаваме за себе си, са необходими само за да могат нашите мозъци да оцелеят.

В другия край на килима в червено, златно и синьо бръснарят остана неподвижен за момент. Стоеше там в очакване да бъде видян от президента. И когато очите на двамата мъже най-накрая се срещнаха, когато Лоран кимна съвсем леко и Орсън отвърна с кимване, бръснарят разбра, че президентът го е видял.

Това беше всичко. Съобщението бе изпратено.

Бръснарят се завъртя на пети и тръгна обратно към рецепцията. Президентът наведе глава, пусна блестяща усмивка и улови с очи погледа на поредния непознат в тълпата.

За първи път, откакто започна всичко това, за Водопроводчиците най-после нещо вървеше така, както искаха.