Вътрешен кръг

Глава 27

Когато бях десетокласник, в класа ни имаше едно хлапе — Шантавия Уорън. Умееше да си мърда ушите надолу и да ги задържа така. Наподобяваше елф. Повечето ми съученици го подлагаха на обичайния тормоз, дразнеха го с прякора му. Но Клементин… тя го казваше толкова мило, никога няма да забравя как го попита може ли да изпълни три желания.

Охранителят на „Света Елизабет“ натиска с длан избелелия червен бутон и вдига бариерата на портата, което ми позволява да карам покрай караулното помещение. Казах му, че идвам, за да взема регистри за архивите. С моята правителствена карта това е достатъчно, за да ме изпрати към главния пропуск и навътре в учреждението — 350 акра земя, опасани с обръч от високи черни метални огради.

Докато карам по неравния болничен път и оглеждам паркинга срещу централната пететажна тухлена сграда, таксито на Клементин отдавна е заминало. Тя е вътре, вероятно вече е с Нико. Нямам представа какви ще бъдат днес трите ѝ желания. Но ако имах възможност да получа само две минути с мъртвия си баща, знам какво щеше да бъде поне едно от желанията ми.

На паркинга отварям рязко вратата на колата и полъхът на зимния въздух ужилва лицето ми. Преди да изляза, протягам ръка и вадя екземпляра от „Речник на Ентик“, скрит под шофьорската седалка. Идеята беше на Тот. Ако се съди по тази сутрин, Хазей вече не само задаваше въпроси, а обикаляше, готов да убива. Все още не съм в състояние да определя какво иска всъщност — книгата или мен, но, така или иначе, последното нещо, което ни трябва, е да я оставим близо до сградата. Но това не означава и че може просто да я пъхна в колата.

За момент си помислям да я скрия в куфарчето си, но в такъв случай рискувам тукашната охрана да рови из него. Не, ако тази книга е толкова важна, колкото смятаме, ако Орландо наистина е умрял заради нея, трябва да я държа близо до себе си. Излизам от колата и тръгвам към сградата. Мушнал съм книгата под якето на гърба си и внимателно съм я затъкнал в колана на панталоните. Побира се, защото повечето страници липсват, останали са само кориците. Поглеждам бързо през рамо, за да се уверя, че съм сам. Но когато вдигам очи нагоре, виждам на балкона на втория етаж бледен плешив мъж без вежди.

Пускам усмивка и се забързвам.

Той гледа надолу. Изражението му така и не се променя. Не знам дали въобще е забелязал присъствието ми.

За момент си мисля дали просто да не я изчакам отвън. Но не забавям крачка.

Най-накрая стигам пред входа, дръжката на вратата се завърта съвсем леко. Студът определено е отпуснал, но безмилостен мраз плъзва по гръбнака ми. Според Клеми в тази психиатрична болница е затворен не само Нико, но и Джон Хинкли, който стреля в Роналд Рейгън. Защо, по дяволите, предната врата е отключена?

Бутам вратата навътре и пред мен се открива светла чакалня от 50-те години в сиво-зелено. Точно отсреща слаб пазач, копие на Дейвид Боуи около 1983-та, седи пред рентген и детектор за метал, изглежда, откраднати от същата епоха.

— Хайде, само около половината пациенти хапят — извиква женски глас.

Тя се смее с глупав дрезгав смях, който би трябвало да ме предразположи. От лявата ми страна в будка от дебело стъкло е вторият охранител, жена с прическа „нахлупена паница“ и чудесни трапчинки.

— Вие трябва да сте господин Уайт, нали? — използва името, с което се регистрирах при караула на портите. — Спокойно, господин Уайт. Държат вратите отключени, та на пациентите да им се струва, че имат по-голяма свобода. Но не толкова много свобода. — Обзета от дрезгавия си смях, тя сочи дебела стоманена врата също като на банков трезор: истинската врата, през която се влиза вътре.

— Ами… страхотно — промърморвам, без да знам какво друго да кажа.

— Е, как можем да ви помогнем, господин Уайт? — пита тя и осъзнавам, че е от онези хора, които повтарят името ви нескончаемо, докато не ви се прииска да погълнете отрова.

— Всъщност се казвам Бийчър. Идвам от Националния архив. Смятаме да направим изложба за историята на „Света Елизабет“, когато е била управлявана от правителството и създадена, за да помогне на лудите… след това преустроена по време на Гражданската война за лечение на ранени войници…. Това е забележителна част от американската история…

— Само ми кажете за колко часа е срещата ви и с кого.

— Там е въпросът — вглеждам се в жената зад стъклото, — изпратиха ме тук за бърза обиколка на кампуса.

— Добре, Бийчър. Но все пак ми трябва име, за да се обадя най-напред.

— Май беше някой от обществения отдел.

— Да не е Франсин?

— Възможно е, определено беше жена — блъфирам.

Тя навежда брадичка и ме изучава през покритото с отпечатъци от пръсти стъкло.

— Нещо не е наред ли? — питам.

— Ти ми кажи, Бийчър… нямаш нито среща, нито име за контакт. Вече знаеш на какви хора се опитваме да помогнем тук. Така че защо не се върнеш в архивите и не си насрочиш среща по установения ред?

— Не може ли да се обадим на…

— Тук няма обаждания. Няма среща, няма разговор.

— Но ако вие…

— Приключихме. Приятен ден. — Тя стиска и челюсти, и клепачи.

Поглеждам още веднъж към нея, после още веднъж към Дейвид Боуи. И когато се обръщам, за да си тръгна… стоманената врата, която води нагоре, се отваря с изщракване.

— Сигурен ли си, че може да се излиза тук? — пита Клементин, пристъпвайки колебливо зад мъж с прошарена рошава коса и шоколадовокафяви очи, разположени твърде близо едно до друго.

Отначало сивата коса ме обърква, но топчестият нос и тънките извити вежди… Боже, той изглежда точно като на видеото по Ютюб.

Нико. И Клементин. Насочват се право към мен.