Вътрешен кръг

Глава 44

„Дзън“, пропява асансьорът във фа-диез и вратите се плъзват настрани.

Хуквам първи, стрелвам се по коридора и се насочвам право към сивите каменни стени на фоайето. Зад мен Тот накуцва и се опитва да не изостава. Не е изненадващо. По-възрастен е с близо петдесет години. Но ме изненадва Клементин: и тя се затичва, ала бързо изпуска парата. Лицето ѝ придобива цвета на стара порцеланова кукла.

— Добре ли си? — питам.

— Върви… Ако е там… Върви! — настоява тя.

Решавам да я послушам и набирам скорост.

— Бил отишъл в „Справки“! — вика Тот.

Завивам рязко надясно и нахълтвам в ментовозелената зала за справки, същата, в която намерих Клементин тази сутрин и тя ми даде направената от нея снимка с нас двамата.

Тук, на изследователските писалища, няма никого. Никого и при книжните лавици. Последното изписване от фондовете за посетители е направено преди час. Вече е твърде късно. Тук няма никого.

С изключение на възрастен чернокож мъж в тъмно късо вълнено палто, приведен пред маса с няколко компютъра.

— Господине, проверявам документите. Може ли да видя картата ви? — подканям мъжа. Той не се обръща.

— Господине… Господине, говоря на вас — добавям и се втурвам към него. Протягам ръка да го хвана за рамото.

— Бийчър, недей! — изкрещява Тот, току-що влязъл в залата.

Твърде късно. Тупвам човека прекалено силно, той се обръща и…

Той е тя.

— Я не ме пипай — излайва жената, като се завърта на мястото си.

— Госпожо, сс-ъжалявам… Мислех, че сте… Просто проверявам документите за самоличност.

Тя вдига картата си, удостоверяваща, че е изследователка от университета в Мериленд. Но когато оглеждам останалата част на помещението, няма и следа от… от… никого.

Включително от Дъстин Гирич.

Не е възможно. Пазачът го е видял да влиза тук. Да се движи толкова бързо… Сякаш е знаел, че идваме. Но единствените, които знаеха, бяха…

— Кой ти се обажда? — пита Тот.

Обръщам се и виждам, че Тот стои до Клементин. Телефонът вибрира в ръката ѝ.

Тя поглежда надолу, за да види номера.

— От работата ми, сигурно искат да разберат дали ще ида утре — обяснява Клементин. — Защо?

— Защо не вдигаш? — пита Тот.

— Защо ми говориш с такъв тон?

— Защо не вдигаш?

Очевидно раздразнена и по-бледа от всякога, Клементин отваря телефона и го вдига до ухото си. Слуша няколко секунди и после изрича кратко:

— Аз ще се обадя, става ли?

Наблюдава реакцията на Тот и пита:

— Какво?

— Не съм казал нищо — с тона си Тот цели да се увери, че тя долавя предизвикателството в гласа му.

— Просто го кажи! — тросва се тя.

Той поклаща глава.

— Значи сега не ми вярваш? — И му подава телефона си. — Искаш ли да говориш с тях? Ето, говори с тях.

— Слушай, всички имахме дълъг ден — намесвам се.

— И не ми пробутвай този зъл поглед, с който гледаш всички наоколо — все още е втренчена в Тот.

Той се отдалечава към главната рецепция. Тя го следва плътно зад гърба.

— Бийчър присъства в живота ми много преди да влезе в твоя. Помагам му, откакто започна всичко това, и какво? Сега си мислиш, че доноснича на Гирич или нещо подобно?

— Ти го каза, не аз — подхвърля Тот.

— Но не пречи и да си ти — отвръща Клементин. — О, за малко да забравя: не получи ли ти онова вълшебно телефонно обаждане преди три минути, което ни накара да търчим насам. Идеален момент за Гирич да се регистрира и да каже, че всичко е чисто. Предупреждавам те: нараниш ли приятеля ми, ще направя всичко възможно светът да разбере кой си.

Очаквам Тот да избухне, но вместо това той гледа надолу към червената папка, с три халки на подвързията, която лежи отворена върху плота.

Разбира се. Регистърът…

— Бийчър… — казва Тот.

Бързо се приближавам.

— Какво? — пита Клементин. — Какво е това?

Без да ѝ обръща внимание, Тот отгръща една страница назад, след това се връща към първоначалната.

— Всеки ден в тази стая има персонал от нас, от архивистите — обяснявам. — Дежурим по час-два, та когато дойдат посетители, да им помогнем за техните проучвания. Но по-важното е, че надзорничката на тази стая отбелязва кога точно идва всеки от нас просто за да знае кой е обслужващият във всеки конкретен момент.

— И виж кой от петдесетте архивисти в тази сграда е последният, бил тук според този регистър едва преди десет минути. — Тот забива кривия си пръст във фамилното име, изписано на страницата.

16,52 Далас Джентри

Моят колега. И съсед по „кошара“. И заедно с Рина другият зачислен към президента Уолъс вчера, когато той трябваше да пристигне в ПСИД.