Вътрешен кръг

Глава 11

— Какъв ужас, особено за теб, двамата бяхте толкова близки, нали? — пита Хазей с изискано произношение на професор от Йейл.

Срещу нас една пожарникарка покрива лицето на Орландо, издърпвайки тънкия чаршаф, нито свеж, нито бял. След многократно използване и пране е придобил цвят на мъгла. Но най-лошото е друго: понеже не е достатъчно голям, за да го покрие изцяло, докато лежи там, на носилката, а парамедиците се уговарят с пожарникарите, черните работни ботинки на Орландо стърчат отдолу, все едно той участва в трик на фокусник и плува или левитира.

Няма обаче никакъв фокус.

— Моля? — питам.

— Видях те да тичаш заедно с парамедиците… И колко беше загрижен.

Хазей стои спокойно до мен, рамо до рамо, като всеки друг човек в тълпата. Внимава да говори тихо, ала не отстъпва назад, не се опитва да ме отдели или да ме отведе да говорим някъде насаме. Надявам се да е за добро. За каквото и да хвърля въдица, все още не е наясно къде точно да я насочи. Но не означава, че не крие някоя кукичка.

— Двамата сме от Уисконсин и той винаги е бил любезен с мен — уведомявам го, без да откъсвам очи от тялото, оставено точно пред ограденото работно място на Орландо.

На пода се валя малка купчина документи и книги, паднали под бюрото на Орландо. Вероятно той ги е съборил, падайки от стола. Но дори и след като Хазей дръпва пръстите си с маникюр от рамото ми, аз си мисля, че не е изключено да са се разпилели след бързо претърсване на вещите му. А какво биха търсили?

Чакай.

Видеото.

В ПСИД Орландо прибра видеокасетата, та никой да не разбере за нашето влизане там. И никой да не узнае какво сме взели. Ние. Включително и аз. Но ако някой гледа това видео… Ако някой разбере, че съм бил в онази стая… Вероятно затова Орландо беше…

Не, няма как да знаеш дали е така, казвам си. Отново се опитвам да го повярвам. Но не мога да вярвам в нищо, преди да разбера някои подробности. И преди да съм сигурен, че видеокасетата е в ръцете ми.

— Знаем ли въобще какво се е случило? Някой видял ли е нещо? — питам.

Хазей млъква. Не иска да отговори. Но все пак съобразява, че едва ли ще получи информация, ако и той не даде някаква.

— По думите на нашия рецепционист Орландо се държал както обикновено — обяснява той, — тананикал си „Окото на тигъра“, докато ходел, тъжно, но типично за него, после тръгнал към своята преграда, а след това… — Хазей млъква. И двамата гледаме покритото тяло.

Сега за първи път забелязвам в другия край на залата, сред все по-нарастващата навалица, две познати фигури — едната с рядка брада, а другата — със зелени очила за четене и троен възел на обувките.

Далас и Рина.

Клементин се прокашля високо отзад. Не се обръщам. До момента Хазей дори не я е погледнал. Няма представа, че сме заедно. Като се има предвид кой е баща ѝ, както току-що разбрахме, така навярно е по-добре.

— Нали знаеш за сънната му апнея? Постоянно мрънкаше, понеже трябвало да носи специална маска, когато си ляга — обяснява Хазей.

Все още изучавам Далас и Рина, моите колеги архивисти. За разлика от всички останали, повечето от които стоят зад нас, двамата са в далечния край на залата и ни гледат над преградите. Сякаш са тук от повече време. Или търсят нещо.

Продължавам да оглеждам всяко бюро и да търся видеокасетата.

— Дори според един пожарникар много силният стрес отключва пристъп, но… — Хазей поклаща глава. — Когато говори с Орландо по-рано, изглеждаше ли притеснен или разстроен от нещо?

— Не, беше… — млъквам и го поглеждам.

Не показва усмивка, но аз я чувствам. До този момент не съм споменавал да съм говорил с Орландо по-рано.

По дяволите!

Аз съм по-умен от това. Трябва да съм по-умен от това. Но колкото повече стоя тук, толкова повече си мисля, че има само една възможна причина Орландо да умре. А точно сега тази причина е увита в моята лабораторна престилка и е притисната от моята влажна от пот подмишница.

— Само се опитвам да говоря с теб, Бийчър. Просто бъди честен с мен. Моля те.

Добавя „моля“, за да звучи любезно. Но повече няма да се прецаквам. От четирийсет зяпачи из офиса е решил да си говори точно с мен. Само по себе си това означава едно от следните две неща: или е дяволски добър в отгатването, или се е докопал до нещо друго, което премълчава.

Превъртам последния половин час в главата си с надежда да забележа подробности. Ала продължавам да се връщам единствено към римската цифра две на Орландо: „Ако тази книга принадлежи на президента и президентът разбере, че е у нас, ще обяви война на…“

„На нас“. Така го формулира. Но няма нас. Вече не.

Орландо е мъртъв. А това означава, че каквото и да се случва тук в действителност, независимо дали президентът, Хазей или някой друг си играе на кукловод, единственият останал, на когото може да се обяви война…

Съм аз.

Една-единствена капка пот се плъзва надолу по врата ми.

От другата страна на пътеката Далас и Рина продължават да стоят, все още ни гледат от далечния край на залата. Далас се е хванал за близката преграда. Рина е точно зад него. Те, разбира се, ни видяха в коридора пред асансьора, но това не им подсказва, че сме били в ПСИД или още по-важно, че книгата е у мен. Всъщност колкото повече мисля по въпроса, толкова повече се убеждавам, че има само един начин някой да разбере дали сме били там.

Умът ми отново прескача обратно към видеото.

— Бийчър, разбираш ли какво ти казвам? — пита Хазей.

Орландо прибра видеокасетата, защото — както ни обясни — това е най-добрият начин да ни опази: докато никой не знае, че сме били там, все още можем да бъдем като Марк Фелт. Но ако този запис е някъде там… ако някой вече е сложил ръка върху него… те ще имат доказателство, че сме били в стаята и сме намерили книгата, следователно вече насочват ракетите си…

— Беше ли с него целия следобед? — пита Хазей. — Кога се разделихте?

— Моля?

— Просто реагирам на думите ти, Бийчър. Спомена, че си бил с Орландо. Но ако искаш, погледни календара си… бележника си… или в каквото там си записваш. Единствената ми грижа е да възстановя точния график.

Кимам на този прилив на услужливост.

— Да… не… ще си погледна календара.

— Оценявам го. Особено защото… — млъква за малко, за да се увери, че виждам усмивката му. — Е, знаеш как хората се настройват.

— Как хората се настройват за какво?

— За неща, от които всъщност не разбират, макар да смятат обратното — уточнява той с любезен глас както винаги. — Та на твое място, Бийчър, най-малко щеше да ми се прииска внезапно да стана известен като последния човек, останал насаме с охранител, впоследствие паднал мъртъв мистериозно. Искам да кажа, освен ако, разбира се, не е било просто сърдечен удар.

На врата ми моята капка пот набъбва в приливна вълна, когато започвам да виждам новата реалност. Вече съм в нея. До момента мислех, че най-лошото, което може да дойде от тази видеокасета, е да ме изобличат като крадец на книги. Но то е нищо в сравнение с възможността да изглеждам убиец така, както картината изведнъж се преобрази.

— Направете път, хора! Минаваме! — викат парамедиците, бутайки носилката; те бавно прекарват тялото на Орландо обратно към рецепцията.

Тълпата се разделя като Червено море пред Мойсей и им отваря път.

Но както всички се трупаме заедно, аз отново оглеждам ограденото работно място на Орландо, преравям с поглед разхвърляното му бюро, сканирам документите, нападали по пода, надничам из залата за…

Ето там.

Не го загледах преди, не знаех, че е толкова важно, там, в ъгъла, съвсем близо до мястото му. Точно там, където стояха най-напред Далас и Рина.

Черна масичка на колела, каквато има във всеки аудио- и видеоотдел, с малък телевизор върху нея. Но аз съм далеч по-заинтересован от онова, което е отдолу.

Промъквам се напред, опитвайки се да си пробия път през навалицата, а тя се бута назад, разлива се зад преградите, за да направи път на носилката.

— По-леко! — извиква жена на средна възраст в пълна униформа на охранител и ме избутва назад с рамо.

Тъкмо от това бутване се нуждая. На долния рафт на масичката лежи древен обемист видеомагнетофон. Подобно на онзи на следващия етаж, се зарежда отгоре. За разлика от онзи на горния етаж гнездото, в което се поставя касетата, зее отворено и празно.

Празно.

Не! Не може да е празно! Ако някой я е взел… Стискам силно зъби и преглъщам мисълта. Не си мисли най-лошото. Сигурно Орландо я е скрил. Вероятно още е…

Усещам ново блъскане отзад. Почти като удар по задника.

— Отдръпнете се, хора! Покажете малко уважение! — вика един от парамедиците.

Тълпата се сгъстява още с последно усилие, после сякаш издишва, разхлабва хватката си и започва да се разпръсва, когато носилката напуска помещението. След секунди колегите вече обикалят навсякъде, шепнат си, разговарят, а слуховете започват да се разпространяват.

Опитвам да се успокоя и се оглеждам за Далас и Рина. Изчезнали са. Обръщам се да потърся Хазей. Него също го няма.

Но го чух високо и ясно.

Сред всички в тази зала той дойде направо при мен. И макар още да не знам дали Хазей ме заплашва заради книгата, или просто разследва смъртта на служител, от настойчивостта на въпросите му ми става ясно едно: книгата… видеозаписът… президентът… дори Орландо… Около мишената има множество кръгове и точно сега всеки един от тях се затяга около врата ми.