Вътрешен кръг

Глава 108

Главата на Далас е в скута ми. Той се опитва да седне. Не успява.

— Не смей да седиш тук и да се правиш на бавачка — изсъсква; дишането му е учестено, но още се крепи. — Каквото ни стори Палмиоти… Вземи го, Бийчър! — махва към пистолета на Палмиоти. — Вземи го и направи каквото трябва!

Зад себе си все още чувам ехото от стъпките на Палмиоти, който преследва Клементин. Поглеждам как се вдигат и спускат гърдите на Далас, за да се уверя, че успява да си поеме въздух.

— Бийчър, т-трябва да направиш необходимото — моли Далас.

Но докато той с мъка произнася думите, чувам само гласа на Тот в главата ми. Преди два дни той каза, че историята е процес на подбор, тя избира моментите и събитията, а дори и хората… тя ги поставя в ситуации, които те трябва да успеят да преодолеят, и тъкмо в тези моменти, в тази борба, хората разбират кои са. Беше хубава реч. И от два дни приемах, че историята ме е избрала.

Не можех да си позволя повече грешки. Историята не избира отделни хора. Историята избира всекиго. Всеки ден.

Единственият въпрос е: колко дълго можеш да пренебрегваш призива ѝ?

Чаках… Тот… Далас… Кръга Кулпър… който и да е, за да ме спасят. Но има само един човек, способен да го направи.

— Взех го — казвам му.

Държа пистолета на Палмиоти и все още обмислям думите на Клементин за баща ми. Поглеждам надясно. На стената се вижда малка червена пожарна аларма, вградена в скалата. Скачам на крака и стоварвам лакътя си в стъклото. Алармата се задейства и изпълва пещерата с писклив вой.

Това би трябвало да доведе при Далас нужната му помощ много по-бързо, отколкото всичко друго, което мога да направя. Проверявам дали все още е в съзнание…

— Добре съм… — прошепва Далас, но алармата го заглушава. — Добре съм. Върви…

Далеч зад нас се чува слабо трополене, докато стотици служители следват официалните указания и се изсипват в главната артерия на пещерата, готови да се евакуират. Едва ги чувам, особено след като собственият ми пулс тупти в ушите ми. Това не е история. Това е моят живот. И на баща ми. Онова, което тя каза… Трябва да знам.

Хуквам с все сили с пистолет в ръка, завивам зад ъгъла и се впускам в дълбините на пещерата.

Клементин е там. Там е и Палмиоти. Знам, че ме очакват.

Но те нямат представа какво предстои.