Вътрешен кръг

Глава 57

— Не, няма начин — гневя се аз. — Тот никога не би го направил.

— Така казваш, но все още пренебрегваш трудните въпроси — продължава Далас.

— Какви трудни въпроси? Дали Тот е убиец? Не е.

— Тогава защо е винаги наоколо? Защо ти помага толкова много? Защо изведнъж ти дава колата си, зарязва всичко, върху което работи, и се държи, сякаш…

— …сякаш е въпрос на живот и смърт? Защото е въпрос на живот и смърт! Моят живот! Моята смърт! Не е ли редно един приятел да реагира точно така?

— Трябва да внимаваш много. Сигурен ли си, че ти е приятел?

— Той е мой приятел!

— Тогава как така, щом го смятат за господар на всички архиви, не е приел нито едно повишение за близо петдесет години? Нещо не ти ли намирисва? Всеки друг на неговото ниво върви нагоре към по-големи и по-добри неща, а Тот, кой знае защо, продължава да се спотайва в малкото си царство сред стелажите.

— Но нали точно затова той не би могъл да бъде Водопроводчик на Уолъс? Нали групата на Уолъс била нова. А Тот е тук от цяла вечност.

— Ето защо е толкова перфектно прикритие, да бъде за Уолъс просто още едно лице в тълпата.

— И защо да е толкова по-различно от онова, което правите с Кръга Кулпър?

— Това, което правя, Бийчър, е да реагирам на спешна ситуация, като идвам направо при теб и ти казвам какво всъщност се случва. Че Тот…

— Не знаеш дали е Тот. А дори и да беше, няма никакъв смисъл. Ако наистина иска кожата ми, защо ще ми помага толкова много?

— Навярно, за да спечели доверието ти… вероятно, за да те държи подръка и така да разполага с подходяща изкупителна жертва. Нямам представа. Но явно определено иска да спечели доверието ти, да те държи по-близо до себе си, пък и е последният човек, обадил се на Орландо преди смъртта му. Затова, ако някой като него ти заеме колата си, признавам: доста добро обяснение е защо изведнъж се оказва, че те следи с такси.

Изкушен съм да споря или дори да го попитам откъде знае, че Тот се е обаждал на Орландо, но умът ми е твърде зает да си тананика „Острови на течението“. Мобилният телефон на Тот и, както Клеми отбеляза, обаждането, което ни изпрати да търчим към „Справки“ точно в момента, когато Дъстин Гирич се е измъквал от сградата.

— Време е да започнеш да си задаваш трудните въпроси, Бийчър… за Тот или за когото и да е друг. Ако те работят в нашата сграда, не би трябвало да си шушукаш с тях.

Прав е. Определено има право. Остава само един проблем.

— Това не означава, че в таксито е бил Тот — инатя се аз. — Може да бил всеки. Защо да не е била Рина?

— Не допускам да е била Рина.

— Защо?

— Просто така мисля, защо не? Ти не мислиш, че е Тот. Аз не мисля, че е Рина — едва повишава глас, но определено го повишава.

Почесва се отстрани по наболата брада, а аз си отбелязвам наум болното място.

— Ами Хазей? — питам.

— От сигурността ли?

— Именно той се обади по радиостанцията на Орландо в ПСИД. А сега губи твърде много от времето си да дебне навсякъде, където се оказвам аз.

Далас обмисля думите ми за момент.

— Може би.

— Може би? — реагирам аз. — Разполагаш с двестагодишна шпионска мрежа, говореща в ухото ти, и не успяват да измислят нищо по-добро? Може би?

Преди да успее да ми отвърне, отеква силно изтрещяване от ауспух. Зад завесите облаче черен дим показва източника: градски автобус, който тъкмо тръгва от автобусната спирка на отсрещната страна на улицата. Но реакцията на Далас ме хваща неподготвен. Лицето му пребелява. Взира се в тъмнината. Изведнъж си спомням, че автобусите във Вашингтон не се движат след полунощ. А вече минава един часът.

— Бийчър, трябва да си вървим.

— Чакай. Аз ли съм… Кой беше в онзи автобус?

Той не отговаря.

— Кажи ми какъв е този автобус, Далас. Мислиш, че някой ни шпионира от него ли?

Той дърпа завесите, после проверява дали са плътно спуснати. За първи път го виждам уплашен.

— Ние също бихме искали да получим книгата.

— Какво? — учудвам се аз.

— Книгата. Речникът — обяснява Далас.

Тонът му е настоятелен. Сякаш животът му зависи от това.

— Трябва да знаем какво пише в речника.

Слага ръка на рамото ми и ме побутва към вратата. Не помръдвам.

— Не го прави — предупреждавам.

— Какво?

— Не ме притискай с надеждата да ти го дам от страх.

— Опитвам се да те изиграя? Така ли мислиш?

— Не се обиждай, но току-що не ми ли изнесе лекция как всеки човек в нашата сграда вече ме е прецакал?

Старае се да се овладее, забелязвам обаче как хвърля погледи към спуснатите завеси. Времето изтича.

— А ако ти дам доказателство, че можеш да ни се довериш?

— Зависи колко убедително е доказателството.

— Става ли? — добавя той, ала осъзнавам, че вече не говори с мен.

Далас кима, реагира на думите в слушалката и без да губи време, се отправя към гардероба; изважда нещо от чанта за лаптоп, пъхната там, далеч от чужди погледи.

С едно движение на китката го хвърля като фризби право към мен. Улавям го, но пластмасовата кутия се забива в гърдите ми.

Видеокасета.

На оранжевия стикер върху нея пише: 12E1.

Това е стаята… ПСИД… Това ли е… Това ли е видеокасетата, която Орландо взе, когато ние…

— Откъде я имаш? — интересувам се аз.

Той поклаща глава.

— Това е твоята карта „Излизане от затвора“, Бийчър. Знаеш ли какво щеше да стане, ако Уолъс или някой от неговите Водопроводчици те бяха видели на тази касета?

Няма нужда да продължава. Все още чувам Орландо: „Ако президентът намери тази видеокасета, ще обяви война… на нас“. Войната явно е започнала. Най-малкото, което мога да направя, е да се опитам да отвърна на удара.

Вадя от задния си джоб сгънат лист хартия и му го подавам. Далас го разгръща и оглежда написаното.

— Това е фотокопие — констатира той. — Къде е оригиналът? Къде е книгата?

Този път аз поклащам глава.

— Скрил си го в Архива, нали? — досеща се той.

Продължавам да мълча.

— Добре. Браво. Най-накрая използваш главата си. — И препрочита проявената бележка, която намерихме в речника:

16 февруари

26 години са дълго време да запазиш тайната

Напиши отговор: NC 38.548.19 или WU 773.427

— Знаеш ли, че това не са…

— Знаем, че не са сигнатури… — съгласявам се. — Но нататък се запънахме…

Той се взира в бележката още няколко секунди.

— Невероятно — прошепва на себе си. — А мастилото зелено ли беше, когато го открихте?

— Яркозелено… ново, възможно най-прясно. Които и да са тези Водопроводчици, те харесват вашата формула.

Кима, определено раздразнен, защото още някой използва фокусите на Кръга Кулпър.

— Откъде разбрахте, че трябва да търсите невидимо мастило? — любопитства Далас. — Тот ли ви каза?

— Друг ни подсказа.

— Кой?

— Ти водиш ли ме при вашия лидер? — Соча към слушалката му. — Е, тогава и аз няма да те заведа при моя — добавям и отново осъзнавам колко ценен съвет ни даде Нико и как дори нямаше да знаем за невидимото мастило без него.

— И така, какво ще правя сега? — питам, когато той мушва фотокопието в куфарчето си. — Как да ти съобщя какво става с президента? Ще те намеря просто на работа или трябва да се обадя на някакъв таен номер?

— Таен номер?

— Нали знаеш, ако нещо се обърка.

— Това не ти е Боен клуб — напомня Далас.

Изважда портфейл от задния си джоб, отваря го и ми подава опаковка лейкопласт.

— Какво е това?

— Лейкопласт.

— Виждам, че е лейкопласт. Но какво е? Предавател? Микрофон?

— Лейкопласт — повтаря той. — И ако има спешен случай, ако имаш нужда от помощ, залепи този лейкопласт върху гърба на стола си в службата. Не бягай, не се обаждай… не пращай имейли… нищо, което може да бъде засечено. Залепваш лейкопласта и се отправяш към тоалетната в дъното на нашия коридор. Ще получиш помощ, кълна ти се.

— Но преди малко каза… че животът ми вече е свършен.

— Бийчър, историята не е написана, знаеш, и докато не бъде записана, затова…

— Може ли да спреш да ме обиждаш, Далас. Наясно съм какво се случва, когато някой се сблъска с действащ президент. Дори и да оцелея, няма да оцелея, нали?

Той ме изучава и отново дъвче косми от брадата си.

— Бийчър, помниш ли конференцията на лудите учени, организирана от правителството миналата година?

— Отново ме обиждаш. Мразя речите в съблекалнята.

— Това не е реч в съблекалнята. Това е факт. Миналата година армията свика конференция на лудите учени и събра най-радикалните мислители, за да прогнозират най-опасните заплахи до 2030 година. Сещаш ли се коя заплаха поставиха под номер едно? Разрушителните и подривни възможности на малка група. От това се тревожат най-много… не от друга държава с атомна бомба… те са ужасени от малка група, посветена на своята цел. А ние сме такива, Бийчър. Кръгът Кулпър винаги е бил такъв. Сега знам, че се притесняваш срещу кого си се изправил. Но Президентството винаги ще бъде по-голямо от отделния президент. Чуваш ли? Патриоти са основали тази страна и патриоти все още я защитават. Затова ми позволи да ти обещая едно: не ми пука дали шейсет и осем милиона души са гласували за него. Орсън Уолъс никога не е виждал нещата като нас.

Далас застава пред вратата с ръка на горната брава. Не я отваря, преди да се увери, че съм схванал идеята.

— Всъщност беше добра реч в съблекалнята — заключавам аз.

— Такава ни е работата, Бийчър. Пожарникарят тренира за пожар. Това е нашият пожар. — И завърта рязко първата от трите ключалки. — Помогни ни да открием Водопроводчиците и всички ние ще разберем кой причини това на Орландо.

— Мога ли да задам един последен въпрос?

— Вече зададе петдесет въпроса… сега трябва да се притесняваш само дали ще се наспиш добре и ще си подготвиш най-добрата физиономия за покер. Предстои ти закуска с президента на Съединените щати.

Вратата се отваря и тръгваме по застлана с мокет стълба надолу към задния вход на сградата. Знам обаче, че е прав само отчасти. Преди срещата ми на закуска с президента трябва да свърша още нещо.