Вътрешен кръг

Глава 58

Паркирам на неговото място, натискам два пъти клаксона и се приготвям за най-лошото. Вече е близо седем часът на следващата сутрин. Но закъснението е най-малкият ми проблем.

Вратата на къщата му се отваря, а от брадата, с която Тот напомня на Мерлин, не помръдва дори косъмче. Палтото му в десен рибена кост е напълно закопчано. Иска да разбера, че е чакал. С неудобство.

— Махай се от колата ми — изръмжава, накуцвайки гневно през последните няколко петна сняг по пътеката към входната му врата.

— Съжалявам, трябваше, знам… — започвам да се прехвърлям от шофьорското място на пътническото.

— Не. Вън! — Отваря вратата откъм водача и ме издърпва на паркинга.

Дори не ме поглежда, когато се измъквам покрай него.

— Кажи ми, че не си спал с нея — изстрелва, докато се настанява зад волана.

— Не съм — поемам си дъх. — Не че е твоя работа.

Той поглежда нагоре. Очите му са зачервени. Като моите. Стоял е до късно.

— Бийчър…

— Съжалявам… не биваше да се поддавам.

— Спри да говориш, Бийчър.

Млъквам.

— Сега чуй какво ще ти кажа. — Тот стиска волана, сякаш го души. — Момичетата като Клементин… те изглеждат мили, но често са по-манипулативни от песен на Джеймс Тайлър. Те, разбира се, ще те успокоят и ще те омайват, но в същината си, истинската цел на цялото проклето нещо е да те прекарат.

— Това е ужасна аналогия.

Погледът му се втвърдява:

— Какво е станало с лицето ти… с брадичката ти?

— Тухлени стъпала. Пред дома на Клементин има тухлени стъпала. Подхлъзнах се и паднах. По лице.

Той ме гледа мълчаливо.

— Бил си в лош квартал. Сигурен ли си, че няма нищо друго?

— Откъде знаеш?

— Моля?

— За квартала. Откъде знаеш, че е лош?

— Проучих — отвръща без колебание. — Какво друго можех да направя, докато седях в кабинета си и те чаках?

Порив на студения вятър вдига вихрушка от останалия сняг пред автомобила му. Не му обръщам внимание, погледът ми е прикован в Тот.

— Благодаря, задето поне си заредил колата с бензин — добавя той.

Кимам, въпреки че не съм аз. Забравих за бензина. Явно са от Кръга Кулпър. Все още не съм сигурен дали им вярвам, но ако погледнем резултатите, включително и видеозаписа, на тях дължа най-малко две неща. И независимо какво очакват в замяна… независимо какво всъщност се крие в този речник… едно е ясно: единственият начин да стигна до истината за Орландо и да спася собствения си задник е да разбера истината за Кръга Кулпър и враговете им, тези така наречени Водопроводчици.

— Няма ли да се качиш в колата, Бийчър? — пита Тот.

Докато обикалям към страната на пътника, забелязвам червенокоса жена да разхожда малък кафяв дакел. Работата е там, че изглежда точно като кучето, което мъж с кариран шал разхождаше пред къщата ми вчера. И все пак… невъзможно е да е същото куче.

— Хайде, вече закъсняхме достатъчно.

Тупвам на седалката до него, Тот натиска педала и профучава покрай тях, без да ги погледне.

Аз ги наблюдавам в огледалото за обратно виждане, докато не изчезват от поглед.

С едно завъртане на копчето Тот пуска радиото на любимата си станция за кънтри музика. Ако Далас е прав и Тот е от Водопроводчиците, макар да съм абсолютно убеден, че не е, този е моментът да се опита да спечели доверието ми, като ми предложи още малко полезни съвети.

— Е, познай какво друго открих снощи, докато те чаках? — пита Тот, когато се включваме в сутрешния трафик по Роквил Пайк.

Вади от джоба си свое фотокопие на съобщението в речника:

— Приготви се да ми благодариш, Бийчър. Мисля, че знам какво се е случило на шестнайсети февруари.