Вътрешен кръг

Глава 53

Клементин знаеше, че не е добре за нея.

Затова изчака къщата да утихне.

И затова заключи вратата на стаята си.

А после изчака още малко.

Достатъчно ѝ бяха изненадите тази вечер… най-вече целувката на Бийчър. Клементин знаеше, че той ще се опита… в крайна сметка ще се опита, което обаче не означаваше да я свари неподготвена. А и старицата вече беше направила достатъчно. Нямаше нужда да бъде там и за това…

За успокоение Клементин прошепна бързо: „Псст… Псст… ела тук, Парки“, на закръгления си рижав котарак и както винаги Паркър бавно се промъкна по облегалката на горскозеления диван до прегръдката на Клементин и потърка глава в дланите ѝ.

Любовта на котарака беше едно от малкото неща, на които Клементин можеше да разчита тези дни, и тъкмо тази мисъл внезапно изпълни със сълзи очите ѝ.

Спомни си как, когато се премести в щата Вирджиния, отиде в местния „Хоум депо“ да си купи грил за барбекю по случай Четвърти юли.

Спря един от служителите в оранжеви униформи — нисък мъж с напукани устни и алчни очи — и го попита:

— Има ли смисъл да похарча няколкостотин долара, за да си купя добър грил, или евтина скара от петдесет долара ще ми свърши същата работа?

Продавачът облиза напуканите си устни:

— Нека ти обясня така: аз съм човек на колите. Обичам автомобилите. Обичам всички автомобили. А най-вече обичам своя „Камаро РС“ и наскоро дадох над три хиляди долара, за да му монтирам люк. Така. Сега си зададай въпроса: защо някой ще похарчи три хиляди долара, за да инсталира люк на някаква стара кола от 1989 година? Искаш ли да знаеш защо? Защото аз съм човек на колите. Такъв съм. Това ме интересува. Та като гледаш тези грилове, най-добре се запитай… — Той си пое дълбоко дъх и се наведе към нея. — Ти момиче на гриловете ли си?

Нямаше нужда мъжът да казва нищо повече. Усмихната на себе си, Клементин грабна евтината петдесетдоларова скара и тръгна към касата. Не беше момиче на гриловете. Нито момиче на колите, нито момиче на дрехите, нито пък момиче на обувките.

Знаеше каква е. Тя беше момиче на котките.

Не, не като онези откачени любителки на котки. И, да, много хора обичат своите котки и им купуват сладки пластмасови играчки и скъпи драскалки. Понякога домашните любимци са най-добрите членове на семейството. Но има и такива, които ежегодно организират за котката истински рожден ден… или излизат на срещи единствено с ветеринари, лекуващи само котки… или поставят купичките за храна и вода на своята котка върху желязна поставка, за да бъдат на нивото на очите и на домашните любимци да не им се налага да се навеждат, за да пият.

Някои хора купуват люкове за таван на автомобил. Други купуват скъпи грилове. А трети харчат парите си за скъпоценен домашен любимец. Дори Клементин да се смееше на такива безумия, тя се гордееше, че винаги е била момиче на котките. Докато не отиде в „Света Елизабет“ и не видя баща си толкова деликатно и красиво да храни всички котки там.

Тази гледка я накара да се почувства, сякаш някой бе издъл-бал тялото ѝ, беше откраднал всичките ѝ органи за себе си. Сякаш нейните собствени органи вече не ѝ принадлежаха. Същото чувство изпита и когато разбра, че Нико живее толкова близо до мястото, където тя се бе преместила във Вирджиния. Или, когато той каза, че всичко в живота е вече решено. Или когато прочете, че той е бил почти на нейната възраст, когато е получил първия си психотичен пристъп.

Разбира се, рече си тя, това не означава нищо. Животът е пълен със странни съвпадения.

Но това все пак беше баща ѝ… баща ѝ; живееше близо до нея… и толкова си приличаха… някак си обичаше съвсем същите нещо, които и тя обичаше толкова много. След всичко друго, изгубила в живота си… работата като диджей… работата в рекламата… дори и майка си… на Клементин вероятно вече ѝ се полагаше и да спечели. Плюс това той все пак ѝ беше баща. Как е възможно да нямат някаква емоционална връзка?

И това нещо Бийчър, също загубил баща си, разбираше по-добре от всеки друг. Да, срещата с Нико бе най-трудното, което Клементин беше правила, но подобно на всеки сирак, тя не търсеше баща си, за да научи повече за него. Тя го търсеше, за да научи повече за себе си.

С натискането на един бутон лаптопът върна Клементин към живот и тя се облегна на канапето с Паркър в скута си и лаптопа до нея.

— Знам, знам — прошепна тя на Паркър.

Това определено нямаше да е добре за нея. И най-лошото беше, че болката само щеше да се влошава, знаеше го.

При желание, разбира се, имаше начин да спре. Беше толкова лесно да спре. Беше достатъчно просто да затвори лаптопа. Да го захлопне, да си легне и да си припомня онези мигове на препотвърждаващата целувка на Бийчър.

Дори след като пръстите ѝ пробягаха по клавиатурата и тя натисна „Ентер“, всичко, което трябваше да направи, беше да затвори очи.

А коя беше най-тъжната истина от всички? Че тя не искаше…

На монитора видеото от Ютюб бавно се зареди и тръгна. Клементин се приведе към компютъра и обви ръце около Паркър. Притисна котарака по-силно, когато мъжът с усмивка на голям политик излезе на пистата на НАСКАР, а черното му яке се издуваше като балон.

В десния край на екрана човек в жълт гащеризон влезе в кадър и вдигна пистолет.

И както толкова много пъти преди, Клементин почувства стомахът ѝ да се свива, докато гледаше как баща ѝ се опитва да убие президента.