Вътрешен кръг

Глава 77

— Бийчър, спри!… — вика Клементин и бърза зад мен.

Продължавам да бягам, дробовете ми започват да горят от студ, обувките ми са пропити от сняг, докато се катеря по циментовата пътека покрай двоен надгробен паметник с изящно изваян от камък бухал, политащ от върха.

Гробището Оак Хил несъмнено е за хора с пари. Но ако Нико е прав, то е също и за хора, притежавали нещо много повече от това.

— Бийчър, действай умно! — добавя Клементин. — Не се втурвай, без да имаш представа къде отиваш!

Права е, но благодарение на джипиеса в телефона ми знам точно къде отивам.

„542 стъпки на северозапад“ е изписано със светещи зелени букви. Има дори и червена цифрова стрелка, за да ме насочва в правилната посока. Но когато го поглеждам, за да проверя, телефонът започва да вибрира в ръката ми.

Изписва се името на единствения архивист, за когото знам, че е член на сегашния Кръг Кулпър. Далас.

— Бийчър, това е! Разгадал си я! — изстрелва Далас, преди дори да кажа „здравей“.

Наясно съм за какво говори. За бележката. Невидимото мастило. „Двайсет и шест години са много време, за да се запази тайна. Напиши отговор в: NC 38.53.628 или WU 771.377“. Още щом я намерихме, разбрахме, че тези номера не са библиотечни сигнатури. Затова продължихме да мислим: „Какво е NC? Какво е WU?“

Докато Нико не каза, че са друг стар трик на Джордж Вашингтон.

— Нико я разгада — напомням му.

— Въпросът е, че е бил прав. Един от нашите… работи във Върховния съд… потвърди версията на Нико: Вашингтон пишел такива дълги неясни писма, сякаш не казвали нищо… докато не прочетете само първата или третата, или която и да е буква от всяка дума. Когато опитахме тук, се оказа точно така: NC и WU станаха…

— N и W. Север и Запад — допълвам, повтаряйки какво научих от Нико, а аз го казах на Далас преди половин час, когато настоях да се срещнем тук.

Вървя по главната алея и разбирам защо никой не е искал да повярва на Нико, но дори и аз трябва да призная, че е невероятно да се гледа. След като Нико разполага вече с N и W, той си играе известно време с десетичните дроби и съобщението става малко по-ясно: „Отговори в: N 38.53.628 или WU 77.1.377“ — съвсем същата система на географска ширина и дължина, в сила, откакто Птолемей я използва в първия Атлас на света преди близо 2000 години. Ето защо заседнахме за толкова дълго време. Търсехме координати на книги. А това се оказаха координати на карта.

— Къде си всъщност? — питам.

— Тъкмо стигнах до Оак Хил — обяснява Далас. — Току-що преминах през входната врата. А ти къде си?

— Не знам… там, където са всички надгробни камъни и мъртви хора. Нагоре по хълма вляво. Има… — оглеждам се наоколо в търсене на забележителности — има голяма открита площ и огромна каменна статуя на… прилича на фермерка, но лицето ѝ е плоско, защото природните стихии са изронили носа ѝ.

— Чакай… мисля… Виждам те! — възкликва Далас. — Виждам теб и… — замълчава. — Моля те, кажи ми, че с теб не е Клементин.

— Дори не започвай. Знаеш каква нужда имах от нея, за да вляза в „Света Елизабет“.

— А тук? Защо я доведе тук? Говорихме по въпроса, Бийчър. Независимо какво си мислиш, не познаваме това момиче.

Затварям телефона, уморен от спорове. Не е по-различно от твърденията на Тот. Но никой от тях не разбира, че без Клементин никога не бих стигнал дотук. А както ѝ казах по-рано, тя беше и в онова ПСИД. Не мога да я изоставя.

— Бийчър, чакай! — вика слаб глас зад нас.

Обръщам се и съзирам Далас да изниква зад завоя, на половината път по виещата се пътека. На по-малко от двайсет метра е. Тича бързо, за да ни настигне.

Но не толкова бързо, колкото мен.

— Кой е този? — извиква Клементин, явно уплашена.

— Не се притеснявай. Просто Далас — отговарям.

— Защо си му казал, че идваме тук? — Клементин помни съвета на Тот да не вярваме на никого.

Не ѝ отговарям.

Джипиесът на моя мобилен телефон сочи да извървим още 319 стъпки. Но вече не се нуждая от сложен уред, за да видя истинската си цел.

Снежна кора покрива цялата земя наоколо, само тънка нишка от стъпки като през минно поле води право към гроб с триметров обелиск, наподобяващ умалено копие на Монумента на Вашингтон.

— Тук е, нали? — шепне Клементин зад мен.

Втурвам се встрани от настланата пътека и краката ми затъват в заледения сняг. Отклонявам се наляво и внимавам да не залича ясната следа. Стъпките изглеждат скорошни, сякаш са оставени тази сутрин. Има и други следи — водят назад, назад, назад към пръстена от дървета около терена.

— Дали някой стои там? — И Клементин е забелязала следите.

Не отговарям, но погледът ми е привлечен от нещо в основата на обелиска: мокри листа… буци пръст… и ясно очертана малка дупка в мръсния кафяв сняг…

Сякаш нещо е погребано под него.

Спускам се напред, приклякам пред малката заешка дупка, пъхам ръка в нея и ровя вътре, докато…

Ето.

Бежовият камък е гладък и плосък, идеален за мятане в езеро. Далас и Клементин се втурват към мен. Вдигам камъка и тутакси разбирам, че нещо не е наред. Теглото му не е естествено.

— Пластмасов е — установявам аз. — Мисля, че… мисля, че е кух.

— Кух е, разбира се. Нали крият разни неща в него. — Далас сякаш го е знаел през цялото време. — Отвори го. Виж какво има вътре.

Завъртам горната част на камъка. Както очаквам, дъното се отделя и камъкът се отваря. И тримата се надвесваме над него като квачки над яйце. И най-накрая виждаме какво има вътре.