Вътрешен кръг

Глава 74

Нико ни води покрай кабината на сестрите, покрай къта за гледане на телевизия, покрай няколко малки квадратни маси с комплекти за шах. Държи главата си наведена и целенасочено крачи към нашата цел: единствената кръгла маса в цялата дневна зала и единствената със зелена ламинирана картичка с надпис „Не сядай“.

— Аз направих табелката. За да не сяда никой тук — пояснява Нико.

— Оценяваме го — уверявам го аз.

Забелязвам, че Клементин все още не е произнесла и дума. Не ѝ е станало по-лесно да бъде тук. А понеже Нико гледа повече към мен, отколкото към нея, явно той все още не е разбрал, че тя е негова дъщеря. Така е по-добре за всички ни, спор няма.

Сядаме. Трима сме, а около масата има четири стола. Вниманието на Нико обаче се насочва към свободния — несъмнено в ума му празното място е заето.

— Тук ще бъдем на спокойствие. Затова обичам кръглата маса — обяснява той.

Както всички други маси в помещението, и тази е с плот от плексиглас. Така медицинските сестри виждат по-лесно какво правим. В кабината на сестрите придружителката, която ни доведе, седи пред компютъра и се прави, че не ни наблюдава. Нико сочи към летящите врати в дъното и добавя:

— Стаята ми е там.

Чува се силно „пук-пук“. Поглеждам по посока на звука през рамо, където автомат за напитки изплюва с пукот кутийка диетична „Д-р Пепър“, поета от пациент с черна къдрава коса.

— Мога да взема безплатно ябълков и портокалов сок. Карат ни да плащаме за газираните — запознава ни с реда тук Нико.

— Всичко е наред — казвам се надеждата да продължим по същество.

— Говориш ми като докторите. — Нико поставя и двете си длани върху прозрачната маса. Краката му са изравнени идеално и стъпили здраво на пода. — Като по-новите доктори, които се опасяват да не ги нараня.

— Нико, не съм…

— Знам, че не си неин помощник. Знам, че го каза само за да влезеш тук.

С ново „пук-пук“ зад нас още диетична „Д-р Пепър“ попада у друг пациент.

— Сикрет Сървис могат да те арестуват заради това, Бенедикт.

Стреми се да поеме контрола, особено с неискрения ход да ме нарича Бенедикт Арнолд. Но за разлика от миналия път съм си подготвил домашното. Специално що се отнася до него.

При първия арест на Нико заради стрелбата по президента му повдигат обвинение във федерално престъпление, следователно той има федерално досие, включително психологически профил; значи тези записи в крайна сметка са постъпили в Архива, което пък означава, че само с едно телефонно обаждане ги получих от Хранилището ни в Сюитленд, Мериленд.

За да бъда честен, повечето от прочетеното представлява типичните глупости от университетския „Увод в психологията“, но едно нещо се открояваше: да, Нико е свръхпараноичен и твърдял, че Бог му говори… и, да, той очевидно е добре запознат с всички видове исторически конспиративни теории, включително измамните опасения за Томас Джеферсън, Джордж Вашингтон и скритата пентаграма в разположението на улиците на Вашингтон, окръг Колумбия. Но като бивш награждаван войник от армията Нико винаги реагира най-добре единствено на гласа на командира.

— Нико, тук съм, за да говорим за Кръга Кулпър — подхващам.

— Искаш ли да научиш нещо ново, или не?

Ръцете му остават неподвижни на масата. Очите му играят, спират се върху мен. После върху Клементин. После върху празния стол до него. Според профила му той е много методичен. Но според начина, по който започва да хапе вътрешната страна на устните си, е също така и развълнуван.

— Бях прав, нали? — пита той. — За невидимото мастило…

— Да, беше прав. Изпращани са съобщения.

— Знаех си! Аз… — понижава глас и поглежда към кабината на сестрите.

Придружителката, която ни доведе, говори по телефона. Нико определено чува думите ѝ. И е достатъчно дълго тук, за да знае какво ще стане, забележат ли прекомерното му вълнение.

— Казах ти, че те изпитват — той се опитва да запази хладнокръвие. — Казах ти, нали?

— Всички сме подложени на изпитания — намесва се Клементин точно както репетирахме. — Такъв е животът.

— Ето го и твоето най-ново изпитание. — Вече се чувствам виновен, но знам, че сега е единственият ни шанс. — Върнато бе това съобщение.

Изваждам от предния джоб на панталоните си молива, забравен от президента Уолъс, и внимателно го поставям върху масата.