Вътрешен кръг

Глава 10

— Отдръпнете се! Отдръпнете се! Отдръпнете се! — крещя и тичам с все сили по ярко осветения бял коридор с шахматен под в сиво и бяло. Вълшебният ключ подскача на гърдите ми, докато се боря да си проправя път през моментално образувалата се тълпа, вече струпала се пред кабинета на Орландо.

Не съм едър, нито силен, но имам две по-големи сестри. Знам как да постигна това, което искам.

Лъжа.

— Ние сме с тях! — крещя и соча парамедиците, едва на три-четири метра пред нас; същевременно тегля и Клементин по проправения от тях път през тълпата.

Нито един служител на Архива не се опитва да ме спре. Архивистите не са склонни към конфронтация. Те са склонни към наблюдение, което обяснява защо малки групи от зяпачи изпълват коридора от входната врата чак до Службата за сигурност.

Чувам ги да шепнат, докато тичам: „Орландо… Орландо… Чух, че припаднал… Орландо…“

— Да не допускаме най-лошото. Може да се оправи — казва Клементин.

Отказвам се да споря, защото вече се вмъкваме в голямата зала на службата. Вътре е тихо и залата изглежда като всяка друга: продълговато правоъгълно помещение, разделено на работни места с прегради, и няколко отделни кабинета. Цялото действие се развива вляво от нас, където чувам бученето и пращенето на твърде много уоки-токита. Парамедиците имат. Охраната има. А също и малкият екип пожарникари, пристигнали по-рано, а сега са коленичили в кръг в средата на офиса, все едно деца изучават мравуняк.

— Все още работят по него — констатира Клементин. — Това е добра новина. Ако работят по него…

Но те не работят. Няма трескави движения. Няма дефибрилатор.

— На три — извиква някой, готвят се да вдигнат носилката. — Едно… две… — Стоманените крака на носилката се разгъват и закрепват с метално изщракване. Пожарникарите изтеглят и затягат черните ленти от велкро около белия чаршаф…

Не просто чаршаф… под чаршафа… Орландо.

Един от пожарникарите отстъпва половин крачка назад и за кратко получаваме цялостен изглед към лицето на Орландо. Кожата му е суха като избеляла черна дъска. Не ти е необходимо медицинско образование, за да разбереш, че виждаш мъртвец.

— Бийчър, поеми си дъх — шепне зад мен Клементин. — Недей да припадаш.

— Няма да припадна.

— Ще припаднеш. Виждам те.

— Какво искаш да направя? Нали… Ние… Този човек ми е приятел!

Протягам врат, за да гледам през тълпата, и изучавам профила на Орландо.

Главата му е клюмнала настрани почти към нас, а дясното ъгълче на устата му е увиснало и полуотворено, също като на майка ми, когато получи усложнения след сърдечната операция.

— Той беше толкова… Тъкмо се запознахме… — шепне Клементин.

Опитвам да се съсредоточа върху очите Орландо, които са затворени и умиротворени. Но това ъгълче на устата му, увиснало и полуотворено…

— Толкова съжалявам — отронва Клементин.

Болката ужилва като удар с камшик сърцето ми, дробовете ми, сякаш всеки мой орган е направен от натрошено стъкло. Разбитите парчета се сриват подобно на пясък надолу в гърдите ми и се струпват в стомаха.

„Моля те, кажи ми, че не е, защото влизахме в онази стая…“ — питам сам себе си.

— Нали ги чу — Клементин сякаш е прочела мислите ми. — Получил е сърдечен удар… или припадък.

Опитвам се да повярвам. Наистина. Няма причина да се мисли друго. Въобще няма. С изключение на пронизващата болка, която дълбае тунел в корема ми.

— Какво? — шепне тя. — Как може да не е сърдечен удар?

— Не казвам, че не е, но… е дяволско съвпадение, нали? Искам да кажа, каква е вероятността веднага след като открихме тайника, на Орландо да му се случи…

Понижавам глас, отказвайки да го произнеса. Но тя го чува. Когато Орландо се обади по интеркома, бе вписан в регистрите. Единствен той е записан, че е влизал в ПСИД, и ако някой друг е идвал в онази стая, след като ние си тръгнахме, ако те са търсили…

О, мамка му!

Поглеждам към смачканата на топка престилка, покрита с петна от кафе. Стискам я под мишница. Но усещам само грапавите ръбове на скритото в нея.

Книгата. Разбира се. Тъпата книга. Ако е била оставена там за президента, а те са помислили, че Орландо я е взел…

— Бийчър, избий си го от главата — предупреждава ме Клементин. — Кой е можел да разбере, че е бил там… Не и толкова бързо.

Кимам с глава. Тя е права. Абсолютно права.

Всъщност единственият човек освен нас, който знаеше, че Орландо е бил там, беше…

— Какъв ужасен кошмар, а? — пита мек глас.

Изпъвам се, защото пареща стомашна течност изригва към гърлото ми и го изгаря. Познавам този глас. Чувал съм го по-рано. По интеркома. Когато ни пусна в ПСИД.

— Венкат Хазей — представя се висок индиец с прилепнали уши и къса черна коса, пригладена във военна прическа. Той знае, че аз знам кой е, а когато поставя студена ръка на рамото ми, забелязвам лъскавия му маникюр, най-лъскавия, който съм виждал някога. Забелязвам също и лъскавата служебна карта, закачена на гърдите му. Заместник-началник по сигурността на Националния архив.

И единственият човек, който, в това съм абсолютно сигурен, знае, че Орландо е бил в онова ПСИД и близо до онази книга.

— Бийчър, нали? — пита той, без да сваля блестящите си пръсти от рамото ми. — Имаш ли половин минутка да поговорим?