Вътрешен кръг

Глава 75

Ръката на Нико се стрелва по-бърза от змия, той грабва молива на президента и го претегля върху разтворената си длан. Очите му отново заиграват и попиват всеки детайл.

Накрая ни поглежда.

— Не разбирам.

— Моливът… вдлъбнатините… — подсказвам. — Смятаме, че съобщението е скрито в тях.

— В молива? — учудва се той.

— Във вдлъбнатините — уточнявам и ги соча.

Зад нас отеква ново „пук-пук“. Диетична „Д-р Пепър“ за друг пациент. Клементин подскача, а Нико примигва, когато кутийката сода тупва. Не губи от поглед молива обаче. Държи го за двата края и го върти бавно с пръсти, сякаш засуква камуфлажни мустаци. Поглъща всеки белег, всяка бразда, всеки детайл.

В крайна сметка ме поглежда, кафявите му очи надничат точно над молива.

— Какво пишеше с невидимо мастило?

— Моля? — изненадан съм аз.

— Посланието. В речника. Искам най-напред да разбера какво гласеше. Искам да ми кажеш.

— Не. Абсолютно не. — Поглеждам Клементин, която се взира през прозрачната маса в краката си. Няма да издържи още дълго.

— Това не е игра, Нико, нямам време.

— Тогава и аз нямам време за вас — предизвиква ме той.

— Добре. Тръгваме си. А ти си стой тук и чакай още две години следващия си посетител. — Ставам от мястото си.

— Седни.

— Не, няма да стане — отвръщам.

— Седни — повтаря Нико и навежда брадичка, като се опитва да говори тихо.

— Чуваш ли ме? Няма да стане. Или ми кажи какво пише на молива, или си прекарвай забавно остатъка от следобеда с безплатния си портокалов сок.

До мен Клементин се надига от мястото си, готова да си тръгне. Нико поглежда към празния стол до масата. Кима няколко пъти.

Каквото и да чува, моля се да е добър съвет.

— Не пише нищо — изрича Нико.

— Моля?

— На молива — кимва той. — Няма съобщение.

— Откъде знаеш?

— Виждам. Мога… Добър съм по схемите. Лекарите… Казаха ми… че виждам онова, което другите не могат. Бог ми даде този дар. — Отново поглежда към празния стол. — Знаците на молива… вдлъбнатините… няма нищо закономерно. Няма повторения.

— Значи Кръгът Кулпър… в миналото… никога не са използвали стари резки като шифър? — държа да се уверя аз.

— Това не са резки. Това са… нищо не е. Нищо не мога да видя. Сега ми кажи онова, което не споделяш. Кажи ми, какво беше написано с невидимо мастило — произнася думите категорично, сякаш не подлежи на спор. Клементин и аз стоим мълчаливо. — Явно си дошъл за помощта ми — заключава Нико. — Нямаше да си тук, ако не беше в задънена улица. Мога да помогна с…

Замълчава.

Схващам номера му. Нико не е хитър. Не е коварен. Той е смахнат, държи се като голямо дете и се мисли за превъплъщение на Джордж Вашингтон. Затова просто се опитва да ме накара да му кажа…

— Можеш ли да ми помогнеш? — питам вече отегчен, но все още достатъчно любопитен, за да продължа играта.

Вдига очи към кабината на сестрите и отново оглежда ярко осветената зала. На близката квадратна бетонна колона е залепен разпечатан на принтер лист с надпис:

Моля, нека гласовете са ниски,

а духът висок.

— Нико, с какво можеш да ми помогнеш? — повтарям.

— Знам за „Пурпурните сърца“ — казва Нико.

— Добре, приключихме… вече съм виждал този номер. — Изправям се.

— Къде отиваш? — пита Нико.

— Съвсем същото нещо направи миналия път, когато първо предложи да помогнеш, а после започна да ровиш из откачените си истории за духове

За моя изненада Клементин стиска китката ми и ме задържа на място.

— Какво за „Пурпурните сърца“? — намесва се тя.

— Медалите. Военните медали. Знаете ли кой е създал „Пурпурно сърце“?

— Джордж Вашингтон — отвръщам.

— Оценявам го. Оценявам, че познаваш историята ни — хвали ме Нико. — Да, Джордж Вашингтон го е създал. Това е един от първите медали, въведени в Съединените щати. Но той не го нарича „Пурпурно сърце“…

— Нарича го Знак за военни заслуги — прекъсвам го. — Получава името си поради факта, че самият медал представлява парче морав плат във формата на сърце. Какво друго искаш да знаеш?

— Знаеш ли колко „Пурпурни сърца“ е връчил Джордж Вашингтон? — пита Нико.

Този път мълча. Добър съм, но не съм Тот.

— Три — изстрелва Нико. — Само толкова. Три. Трима мъже, всичките от Кънектикът. Като част от наградата Вашингтон записва имената им в специална книга; нарича се Книга на заслугите. И знаеш ли къде е тази Книга на заслугите днес?

— В онзи склад с Ковчега на завета? — подхвърлям иронично.

— Никой не знае къде е. — Нико не долавя шегата ми и ни поглежда с въодушевена усмивка.

Клементин изглежда по-зле от вчера. Няма да издържи още много.

— Книгата на Вашингтон е изчезнала. Завинаги. През 1932 възстановяват наградата „Пурпурно сърце“ и тя се връчва на нашите военни и досега. Но и до ден днешен никой няма представа къде е оригиналната Книга на заслугите на Вашингтон с първите имена.

— И това е важно за нас, защото…

— Важно е, защото днес „Пурпурно сърце“ се дава на ранените в битка. Но първоначално, тогава, Знакът на Вашингтон няма нищо общо с раняванията. Точните думи на Вашингтон са, че е за изключителна вярност. Знаете ли какво означава изключителна вярност?

— Означава да бъдеш лоялен — отговарям.

— Означава да можеш да пазиш тайна — възразява Нико. — Не го знаех. Но го разбрах. Открих го след вашето посещение. Тук разполагам с много време.

— Давай вече по същество.

— Това правя. Но не ме слушаш. Подобно на твоя предшественик.

— Не ме сравнявай с предшественици. Не ме наричай Бенедикт Арнолд. Не започвай пак с дивотиите си за прераждания — предупреждавам го, все още застанал срещу него. — Ако искаш да те слушаме, се придържай към действителността.

Очите му пак заиграват. Гърдите му също се издигат и спадат бързо. Но за негова чест Нико прехапва устната си от вътрешната страна и се овладява.

— Първият удостоен с „Пурпурно сърце“ е двайсет и шест годишният Илая Чърчил — обяснява той. — Илая служил под командването на някой си — сигурно сте го чували — Бенджамин Толмадж.

Клементин ме поглежда.

— Толмадж е организаторът на първоначалния Кръг Кулпър — напомням аз.

— Тогава, когато погледнеш третото име в този списък… Дениъл Бисел от Уиндзор, Кънектикът… познай защо името му е включено в Книгата на заслугите? Той е един от най-добрите ни шпиони, успява да проникне в полка на самия Бенедикт Арнолд — очите на Нико играят по-бързо от всякога. — Според някои това е истинската причина Книгата на заслугите да изчезне. Не е открадната. Скрита е от самия Вашингтон, който събира най-добрите си хора и ги използва, за да изгради най-великата тайна част, позната в историята.

— Кръгът Кулпър — обажда се Клементин.

— Не те моля да ми повярваш — отбранява се Нико. — Но дори и за тайната история на Америка си има експерти. Позволи ми да ти помогна. Мога да ти помогна. Този свят познавам най-добре.

Изкушен съм да възразя, но и двамата знаем, че е прав. Става ли въпрос за конспирации, Нико има докторска степен.

— Кажи ми какво беше написано със симпатично мастило — настоява Нико. — Кажи ми и аз ще споделя каквото знам. Ако не успея, тръгнете си и приключваме.

Поглеждам Клементин — отговаря с неловко свиване на рамене. Няма какво да направя, освен да се съглася. След като се оказва, че моливът на президента очевидно е фалшива следа и все още недоумявам защо Уолъс ме повика в тази стая, какво имаме да губим?

Вадя от задния си джоб фотокопието на страницата от речника и го плъзвам по кръглата маса.

За разлика от преди, Нико не го грабва. Остава спокоен, отново положил длани върху масата. Навежда се напред и започва да чете думите. И тогава виждам как една дебела вена започва да се издува на шията му.

Ново силно „пук-пук“ се чува зад нас. Още една диетична „Пепър“ за друг пациент, млад азиатец с изрусена ивица коса по средата на главата като козина на скункс.

— Махай се, Саймън, това не е твоя работа! — изръмжава Нико, без да се обръща, и закрива фотокопието, притискайки го към гърдите си.

Азиатецът се заканва на Нико с пръст и се отправя към летящите врати, които водят към стаите на пациентите.

Едва забелязал го, Нико отново се съсредоточава върху фотокопието. Устните му мърдат, докато чете.

Устните му мърдат и когато го прочита отново.

Препрочита документа пак и пак. Вената на врата му набъбва повече от всякога.

Най-накрая ни поглежда… не е развълнуван, не е въодушевен… не е… нищо.

— Знам къде трябва да отидете — казва той.