Вътрешен кръг

Глава 89

Преди двайсет и шест години

Джърни, Охайо

Беше четвъртък и бръснарницата работеше до късно.

Бръснарят всъщност не бе притеснен, ако беше друг клиент, той вече щеше да е заключил и да си е тръгнал. Особено тази вечер. Щяха да играят карти, а домакин беше Винсънт, с други думи, щяха да играят вист със залози и да хапват от вкусните пироги — Винсент винаги ги поръчваше от заведението на ъгъла. Най-вероятно те вече ги ядат, помисли Лоран и погледна електронния си часовник, а после отправи взор през прозореца навън, където дъждът започваше да се излива от черното небе.

Още десет минути. Няма да чакам и минута повече, обеща си независимо от същото обещание преди десет минути.

И десет минути преди него.

Да, ако беше някой друг, Лоран вече щеше да си е тръгнал. Но той не чакаше какъв да е клиент. Беше един от първите клиенти на Лоран, когато той все още учеше в гимназията и неговият баща за първи път му повери ножиците и собствен стол.

В град като Джърни, когато един и същ човек е подстригвал една и съща коса в продължение на почти четири десетилетия, е необходимо нещо повече от смелост, за да изпробваш неизпитан нов бръснар.

Трябва доверие.

И подобно на баща му с неговите първи клиенти, Лоран никога нямаше да забрави този факт… дори и години по-късно, как беше помолен да остане до по-късно в студената, дъждовна нощ за карти, когато всеки магазин в квартала се затваряше и всяка секунда чакане тук намаляваше шансовете му да вкуси пироги или…

„Дзззън“, издрънча звънецът в предната част на бръснарницата.

Лоран се обърна, вратата се тресна силно в стената и едва не счупи стъклото. Не беше неговият клиент обаче. Бяха неколцина двайсетинагодишни младежи, които бързаха да се скрият от дъжда и се препънаха на прага. Бяха подгизнали… хлъзгаха се… и оставяха локви по целия под от черни и бели плочки.

През първите секунди Лоран се ядоса. Мразеше да се разправя с пияници, особено с пияни колежанчета: изведнъж виждат бръснарница и решават, че искат гребен като на Мистър T. Ала това продължи, докато не паднаха вътре и най-сетне Лоран видя истинската причина да загубят равновесие: младежът в средата се отпусна с лице на пода. Приятелите му не вървяха с него. Те го носеха.

Лежеше там неподвижен, със странно извита дясна ръка. Ръцете не се огъват така. Капки кръв се стичаха по мократа му коса и падаха в новообразуваната локва дъждовна вода, разтваряха се в нея и оцветяваха пода в странно красиво светлорозово. Но дори и в разгара на хаоса, дори и сред леещата се кръв бръснарят, който завинаги щеше да съжалява, задето е останал до късно тази нощ, позна веднага татуировката върху ръката на ранения.

Топка № 8.

Беше подстригвал друг човек със същия знак. Знаеше какво означава и от коя банда идва.

— Влизай вътре! Затвори вратата! — викна един от младежите на пълното момче, не, беше момиче, което все още стоеше под дъжда, подобно на закръглен призрак, и не отронваше дума.

— Ще ни убият! — извика другото момче и хипнотичните му сиви очи се спряха върху бръснаря с почти духовна яснота.

Лоран го познаваше отпреди много години, когато момчето беше малко и баща му споделяше всевъзможните си неприятности в бръснарницата. Дори и тогава, дори когато всичко беше зле, Лоран никога не видя момчето ядосано. До този момент.

— Съвсем сериозен съм, Лоран. Моля те… — помоли го двайсетгодишният младеж, който един ден щеше да бъде президент на Съединените щати, докато сивите му очи се навлажняваха от сълзи. — Моля те, можеш ли да ни помогнеш?