Вътрешен кръг

Глава 83

— Национален архив — прозвучава познат глас в телефона ми. — С кого да ви свържа?

— Катя, аз съм Бийчър. Ще ме свържеш ли с господин Хармън от Президентския архив?

Застанал сред снега, виждам объркването върху лицето на Далас и обяснявам:

— Целта ни е да разберем какво точно се е случило на шестнайсети февруари, нали? Проблемът е, че единственият запис от шестнайсети е онзи полицейски доклад. Той е документ, създаден от самия Палмиоти. Но успеем ли да разберем къде са били Палмиоти и Уолъс на седемнайсети… или дори на осемнайсети…

Очите на Далас се присвиват в опит да осмисли думите ми. Знае какъв е проблемът. Преди двайсет и шест години Уолъс не е бил президент. Но това не означава, че няма нищо в Президентския архив.

— Добре, когато това се е случило… Преди двайсет и шест години президентът е бил… в колежа — пресмята Далас бързо.

Далас знае как работи Архивът. Знае какво съхраняваме. И знае, че когато Уолъс или друг президент бъде избран, най-напред му откриваме досие. Но по-важно е, че започваме да запълваме това досие, за да запазим историята на този човек. Събираме снимки и семейни портрети… лични вещи, актове за раждане и свидетелства от началното училище.

Затова притежаваме бебешките снимки на Клинтън и знаем какво пише в дневниците за пети клас на Буш и Обама. И в крайна сметка тези документи се отправят към президентската библиотека. Тоест, щом бъде избран нов президент, правителството започва да прибира всичко, което може. И познайте кой отговаря за неговото съхранение?

— Надяваш се да е документирано къде е бил Палмиоти на шестнайсети февруари? — недоумява Далас.

— Бил е в Охайо. Знаем, защото го пише в полицейския доклад. Той и Уолъс са се прибрали у дома от колежа, значи…

— Аз съм господин Хармън — чува се дрезгав глас от телефона.

Като един от най-добрите ни хора в Президентския архив Стив Хармън не се извинява, че е нетърпелив или че сам се нарича „господин Хармън“. Той е бивш военен моряк и го е грижа само за фактите.

— Господин Хармън, обажда се Бийчър от Стария военен.

— Катя ми каза.

— Да, добре, ами тук имам искане за някои документи от времето, когато президент Уолъс е бил в колежа, и…

— Повечето от тези документи още не са обработени.

— Знам, сър, но се опитваме да проследим конкретна дата в седмицата от шестнайсети февруари през първата година на президента в колежа.

При тези мои думи, независимо че е много надолу по пътеката, на почти футболно игрище от нас, Клементин поглежда през рамо. Не ми пука чия дъщеря е тя. Няма начин да ме чуе. Тя се извръща и продължава да върви.

— За приятел на фондацията е — обяснявам на Хармън.

На езика на Архива „приятел на фондацията“ означава някой от големите дарители, спонсори на много от нашите експозиции.

По мълчанието отсреща разбирам колко е раздразнен господин Хармън. Ала той е съвсем наясно с единствената причина все още да показваме оригиналната Магна харта: просто приятел на фондацията, шефът на Карлайл Груп, ни я заема.

— Подай писмено искане. Ще го погледна — обещава господин Хармън. Изщракването в ухото ми подсказва, че е затворил.

— Документи за Уолъс от колежа? — пита Далас, когато оставям телефона и двамата стоим там, а снегът хапе краката ни. — Наистина ли ще търсиш основната улика в някакво старо съчинение по английски? „Какво правих през пролетната ваканция и как скрихме тялото на Ейтбол“ от Орсън Уолъс?

— Няма основна улика, Далас. Търся времевата линия. И с малко повече късмет това ще ни отговори дали през въпросната седмица Уолъс се е върнал в колежа, или е бил толкова травматизиран от случилото се, че е отсъствал известно време.

— Значи ще търсиш данни за отсъствията? Съжалявам, но ще ти напомня: в колежа не следят отсъствията.

— И аз съжалявам, но ще ти напомня: нямаш представа какво са следили. Когато Уолъс се е върнал в колежа, не е изключено да е разговарял с училищния педагог и някой доклад за инцидент все още да се подмята в старото му студентско досие. — Същевременно поглеждам над рамото на Далас, където Клементин представлява петънце като въгленче сред бялото пространство.

Друга клонка изпращява сред дърветата.

— Време е да се махаме оттук — подканям аз.

Като гледа как аз гледам Клементин, Далас ме следва по циментовата пътека на гробището, на която все още личат следите от нейните стъпки в снега.

— Бийчър, имаш ли представа как Кръгът Кулпър е съумял да остане в тайна повече от двеста години?

— Доверие.

— Точно така. Доверие — потвърждава Далас. — Двеста години на доверие в правилните хора. Сега нека да ти задам един въпрос: ти каза ли на Клементин за Кръга Кулпър?

— Ти ми каза да не го правя.

— Да, казах ти. Но въпросът е дали си ме чул. А знаеш ли защо си ме чул? Защото, макар че стане ли въпрос за Клементин, едно гласче в гащите ти казва какво да правиш, когато си се замислил дали да ѝ разкажеш за Кръга Кулпър, си чул втори глас — в главата си, — а той ти е прошепнал да не го правиш. По някаква причина нещо в мозъка ти подсказва, че Клементин не бива да знае това. Именно този глас трябва да слушаш, Бийчър. Той ще те води далеч по-добре, отколкото гласът в гащите ти. — Той излиза на циментовата пътека и стъпва в снега върху стъпката на Клементин.

— Оценявам аналогията с говорещия пенис, но нека бъдем честни, Далас. Ако тази сутрин Клементин не беше с мен, никога не бих успял да вляза, за да се видя с Нико.

— И толкова лошо ли щеше да бъде?

— Ако Нико не беше видял бележката, нямаше да сме тук — отбелязвам, докато го настигам и му подавам кухия камък.

— За какво говориш?

— Координатите. Трийсет и осем градуса северно, седемдесет и седем градуса западно.

— Я чакай — Далас спира на пътеката. — Показа ли му истинската бележка с невидимо мастило?

— Не, аз… — Потупвам джобовете на якето си, а после и на дънките. — Не ми казвай…

— Какво, Бийчър? Даде ли на Нико листа?

— Не, разбира се. В бързината… бяхме толкова развълнувани… Май съм го оставил.

— Не си го оставил, Бийчър. Той го е взел. Не си ли гледал „Мълчанието на агнетата“? Той положително го е взел, което означава, че в стремежа си да разбереш кой си играе с президента си предоставил цялата история на психичноболен, опитал се веднъж да убие президент!

Насилвам се да си внуша, че Нико не знае дали бележката е свързана с Уолъс. Опровергава ме фактът, че само два вида хора някога са посещавали Нико: откачалки като него и отчаяни репортери.

— По-добре се моли той да няма достъп до копирни машини и скенери — съветва ме Далас и ми напомня какво точно ще се случи, ако Нико даде този лист хартия в ръцете на някоя от споменатите две групи.

Поглеждам надолу по склона и търся Клементин. Няма я. Вместо нея виждам Нико и как спокойно и премерено ми благодари на тръгване. Определено я беше взел.

— Не ми казвай, че ще се върнеш в „Света Елизабет“ — гледа ме въпросително Далас, макар вече да знае отговора.

— Налага се — отговарям и тръгвам по-бързо. — Трябва да си върна взетото от Нико.