Вътрешен кръг

Глава 73

— Татко ти или дядо ти? — попита мускулестото бяло хлапе със стегнато завързани военни боти, докато бръснарят щракаше с ножицата по тила му.

— Баща ми. — Лоран дори не погледна към ясната черно-бяла снимка на войник в пълна армейска униформа, подпряна до лъскавата синя бутилка „Барбазол“.

На снимката, аранжирана да изглежда като официален армейски портрет пред американското знаме, баща му стоеше обърнат към фотокамерата и закачлива усмивка огряваше лицето му.

— А тези лентички на гърдите му? — Клиентът се опитва да гледа нагоре, макар брадичката му да е притисната в гърдите.

Лоран беше чувал въпроса, защото много хора се бяха интересували какъв медал носи баща му на униформата си.

Забавното в случая беше, че въпреки снимката бръснарят рядко мислеше за баща си като за войник.

Стриктен адвентист от седмия ден, баща му беше пацифист, дълбоко отдаден на вярата си, и не желаеше да има нищо общо с военната служба. Ала три дни след Пърл Харбър, когато страната беше като зашеметена, а неговите молитви не му даваха необходимите отговори, баща му влезе в наборното бюро и се записа.

Казал на своите сержанти, че няма да носи оръжие или да копае окопи в събота. Направили го готвач и, разбира се, му разрешили и да подстригва. Години по-късно, след като се върна у дома, бащата на Лоран си беше останал все така посветен на вярата си. Но беше донесъл и една поука, поуката, която се опита да внуши завинаги на децата си: понякога има по-висше добро.

— Всъщност е служил в кухнята. — Бръснарят посочи с ножицата си снимката. — Медалът е връчен на шега от неговия сержант, защото първи хванал омар, когато ги дислоцирали в Сан Хуан.

Клиентът се засмя… и бързо нави ръкава си, за да разкрие ясна татуировка на анимационен булдог морски пехотинец, който също показваше бицепс по-голям от на културист и се хвалеше със своята татуировка с надпис „Винаги верни“, изписан върху издутия кучешки мускул.

Бръснарят усети буца в гърлото си, изненадан от обзелия го прилив на чувства, когато прочете този надпис. За него нямаше спор — да си верен, даваше реална власт.

Но.

Вдигна очи и хвърли бърз поглед към снимката на баща си. Към миниатюрния омар, забоден на гърдите му. И към палавата усмивка по младото лице на баща му.

Можеше да се каже нещо и за по-висшето добро.