Вътрешен кръг

Глава 38

— Как ми е колата? — пита Тот.

— Как успя да накараш Хазей да отстъпи така? — отвръщам.

— Как ми е колата?

— Тот…

Отказва да се обърне и влачи крака — води ни покрай прашна лавица след прашна лавица на осемнайсетото равнище на Хранилището. Не върви бързо, ала знае къде отива. И докато автоматичните светлини се включват, когато минаваме, аз и Клементин го следваме.

— Хазей не иска битка — обяснява той. — Иска онова, което сте намерили в ПСИД.

— Съгласен съм, но… как разбра?

— Защо не реагира ли? Ако смъртта на Орландо е наистина главната му грижа, защо Хазей не те хвърли на ФБР, които всъщност отговарят за това разследване… или дори на Сикрет Сървис? Между другото, цяла сутрин и следобед те сами преравяха ПСИД. Всички трибуквени агенции работят тихомълком по този случай, но по някаква причина обаче Хазей не им предава най-добрите парчета динамит, а именно вас двамата — Тот светва следващата лампа.

Оглеждам ъгъла на тавана. Хранилищата на Архива са твърде големи, за да има камери на всяка пътека. Но по моя преценка Тот ни превежда толкова умело, че не сме минали покрай нито една.

— Сега ми кажи как е колата ми — връща се на темата си той.

— Колата ти е добре — отговаря Клементин; все още се опитва да се съвземе след изблика на ярост. — Аз съм Клементин, между другото.

За втори път Тот не поглежда назад. Нито реагира.

Не желае да има нищо общо с Клементин. Както каза тази сутрин, не я познава и не ѝ вярва. Но след като Хазей я хвана, той вече не може просто да я отхвърли настрана. За добро или лошо, тя беше в ПСИД… беше там с Орландо и това означава, че ѝ пари под краката точно колкото и на мен.

— Колата ти е наред — добавям при последния остър завой наляво. — Клеми, това е Тот.

Поредната лампа се събужда и от близкия отдушник на нивото на очите ме блъска струя студен въздух. Нашите документи са извънредно крехки; единственият начин да ги запазим е да поддържаме суха и хладна среда. Това означава интензивно климатизиране на въздуха.

Тот удря спирачки пред стена от стелажи, натъпкани плътно с прашни зелени архивни кутии. До височината на кръста библиотеката е празна, с изключение на тясно дървено бюро, набутано на място, предназначено за рафтове. Преди години архивистите работели в тези подобни на подземия хранилища. Днес всички разполагаме с „кошари“ в залата. Ала това не пречи на Тот да си е запазил няколко закътани места за себе си.

Гръбчетата на кутиите ми подсказват, че сме в секцията с регистри и списъци на личния състав на флота от средата на 1800-те. Но когато Тот хвърля дебела папка върху бюрото и облак прах с форма на гъба се издига нагоре, разбирам, че ще се съсредоточим по-конкретно върху…

— Дъстин Гирич — обявява Тот.

— Човекът, за когото според вас го е направил, нали? — пита Клементин. — Човекът, който изписва книги от сто и петдесет години. Как е възможно?

— Не е възможно — възразява Тот студено. — Ето защо сме тук и си шепнем за това.

— Значи при всяко посещение на президента Уолъс тук за четене — добавям — въпросният Гирич иска екземпляр от „Речника на Ентик“…

— Много странно, нали? — пита Тот. — Започнах да преглеждам по-старите заемни бележки… за да видя колко назад стига. Колкото повече бележки гледах, толкова повече заявки от Дъстин Гирич откривах: от времето на тази администрация, от предишната и по-предишната… Има единайсет искания през периода на администрацията на Обама… три по времето на… Джордж Буш-младши, още пет при Клинтън и на предишния Буш. И тогава просто започнах копая назад: Рейгън, Картър, по целия път обратно до Линдън Джонсън… през целия мандат на всеки президент (освен, странно, Никсън) Дъстин Гирич е идвал и е изписвал този речник. Но истинското изумление дойде, когато се опитах да разбера дали е изписвал други книги.

— Защо просто не потърси по фамилията му? — пита Клементин.

— Нещата не стават така — обяснявам. — Ако беше днес, да, имаме по-добра компютърна система, но ако искаш да видиш кой е поискал конкретен документ в миналото, то е като библиотечен картон в стара книга от библиотеката — трябва да преглеждаш картон по картон и да проверяваш всички имена в тях.

— И тогава се сетих за Дон Кихот — съобщава Тот.

Вдигам глава объркан.

— Помните ли, че гледахме онзи списък от Маунт Върнън на всички книги, които е притежавал Джордж Вашингтон в деня, когато умира? Е, познайте от коя книга в цялата му библиотека екземплярите са повече от всяка друга?

— Освен Библията ли? — питам. — Бих казал „Дон Кихот“.

— Невероятна догадка. А знаете ли, че през 1861 година, по време на процес в Окръжния съд в Мисури — пазим документация, защото е федерален съд — една от страните представя като доказателство цялото лично имущество и багаж, оставен от един от техните пътници? Е, познайте коя книга е носел този пътник?

— „Дон Кихот“ — казвам за втори път.

— Историята е забавна, нали? — пита Тот. — Във фондовете ни има два екзепляра, които са били и в колекцията на президента Вашингтон. Днес единият от тях се съхранява в нашето хранилище в Сейнт Луис, но на 14 април 1961 година, по време на администрацията на Кенеди, човек на име Д. Гирич пак е дошъл и…

— Чакай, точно на тази дата ли? — прекъсвам го.

— А, сега виждаш, нали?

— Каза четиринайсети април…

— 1961 — добавя Тот с усмивка.

Клементин гледа ту към единия, ту към другия. Объркана е.

— Заливът на прасетата[8] — уточнявам.

— Всъщност няколко дни преди Залива на прасетата… но в това е гъделът. — Тот издува бузата си с език. — Нашият скъп приятел Д. Гирич пак така влиза в сградата и иска да види същия екземпляр на „Дон Кихот“ на трети октомври 1957 година, на шестнайсети май 1954 година и на шести август 1945 година.

Побиват ме студени тръпки. И те нямат нищо общо с измръзването от силния климатик.

— Какво? — чуди се Клементин при вида на изражението ми. — Какво се е случило на тези дати?

— Трети октомври 1957 година е денят, преди руснаците да изстрелят спътника, нали? — питам.

— Точно така — кима Тот.

— А шестнайсети май 1954?

— Денят преди съдът да се произнесе по делото „Браун“ срещу Съвета по образование[9]. Но този последния забравих дали е…

— Това е най-късният — уточнява Тот и продължава да кима. — Сега схващаш, нали?

Кимам заедно с него.

— Но за да бъде тук в деня преди… винаги да бъде тук в деня преди… Дали е знаел?

— Никой не е в състояние да си разчете времето толкова добре — убеден е Тот. — Трябва да е знаел.

— Какво да е знаел? — умолява Клементин, съвсем объркана.

Поглеждам я и усещам как леденият студ пълзи и се настанява във вдлъбнатините на гръбначния ми стълб. Дъстин Гирич, който и да е той, е бил тук в дните преди Залива на прасетата… спътника… решението за Браун… и шести август 1945…

— Хирошима — прошепвам. — Бил е тук в деня преди Хирошима.

— Така е — съгласява се Тот. — Но никога няма да повярваш къде е бил преди това.