Вътрешен кръг

Глава 114

По пътя се опитвам да поспя. Не успявам.

През първите няколко часа тялото ми отказва да се изключи. Твърде разтърсен съм, неспокоен и възбуден. Непрестанно си проверявам телефона, раздразнен, че не хващам сигнал. Едва когато преминаваме в Мериленд, осъзнавам, че причината не е в моя телефон.

— Вие го блокирате, нали? — извиквам на шофьора. — Имате от онези устройства за блокиране на сигнала.

Той не отговаря. За негово съжаление аз съм виждал документи на ЦРУ за методите на разпит. Знам каква игра играе.

Колкото по-дълго оставят мълчанието да натежава и да превръщат колата в килия, толкова по-вероятно е да се успокоя.

Номерът обикновено действа.

Но след всичко, случило се с Орландо… с Далас… и дори с Палмиоти… няма значение колко часа ще седя тук, няма никакъв начин, по дяволите, да се успокоя…

Докато.

Колата прави остър десен завой, подскача и с поклащане спира пред бариерата на Югоизточния вход. На Белия дом.

— Емили… — шофьорът на колата прави жест, сякаш сваля шапка към униформената охранителка.

— Джим… — кимва в отговор охранителката.

Вече е почти десет през нощта. Те знаят, че идваме.

Черните метални порти изщракват и се плъзват настрани, а ние се спускаме по лекия наклон към познатите гигантски бели колони и отлично осветения Балкон на Труман. Тъкмо видът му развързва възела на моя гняв и, за моя изненада, светът започва да плува във времето, сякаш вися в собственото си тяло.

И причината не е в президента. А в това място.

Миналата година доведох сестрите си тук, за да видят огромната коледна елха. Винаги я издигат на Южната морава. Подобно на всички други туристи, направихме снимки от улицата, провирайки фотоапарата през решетките на металната врата, и хванахме в кадър най-известното бяло имение в света.

Независимо кой живее вътре, Белият дом и Президентството все още заслужават уважение.

Дори Уолъс да не го заслужава.

Колата се раздрусва и спира точно под навеса на Южния портал.

Познавам този вход. Той не е обществен. Нито е за персонала. Това е входът, през който Никсън излезе, когато се качи на хеликоптера за последен път и показа с два пръста знака на победата. Входът, където Обама и дъщерите му си играеха с кучето си.

Личният вход. Входът на Уолъс.

Преди дори да посегна към вратата, от вътрешността на сградата двама мъже в костюми се появяват вдясно от мен. Приближават до колата и аз виждам слушалките в ушите им. И те са от Сикрет Сървис.

Ключалките на колата изщракват. По-високият отваря вратата.

— Готов е да те приеме — уведомява ме той и ми дава знак да вървя пред тях. Двамата вървят плътно зад мен — дават ми да разбера, че те ще ме насочват.

Не отиваме далеч.

Преминаваме през овално помещение, което разпознавам като стаята, където Франклин Делано Рузвелт приемал за прочутите си разговори край камината, после ме отклоняват наляво по дълъг коридор със светлочервен мокет.

Минаваме покрай друг агент от лявата ми страна — и той шепне в китката си, докато минаваме. В Белия дом всеки непознат е заплаха.

Дори нямат представа колко са прави.

— Ето там… — сочи единия, когато стигаме до края на коридора пред единствената отворена врата.

Табелката отпред ме упътва къде сме. Но дори и без нея разбирам, когато влизам и минавам през необичайно малката приемна до необичайно чистия облицован с плочки кабинет, където има лекарско бюро, покрито със стерилна бяла хартия. Дори и в Белия дом лекарският кабинет няма как да се сбърка.

— Заповядай, седни. — Облечен е в елегантен раиран костюм въпреки късния час. Сега, в кабинета, сивите му очи са по-различни от последния път, когато го видях, с тъмни торбички под тях, резултат изключително от стрес.

— Тревожех се за теб, Бийчър — добавя президентът на Съединените щати и протяга ръка. — Не бях сигурен, че ще се справиш.