Вътрешен кръг

Глава 31

— Я повтори! — заеква Клементин.

— Кръга Кулпър — казва Нико. — Когато Джордж Вашингтон бил… — замълчава, но този път не поглежда назад към пазача. Гледа мен. Очите му играят. — Ти от всички… Знаеш кои са те, нали?

— Аз? Защо трябва да знам? — питам.

Той изучава лицето ми. Сякаш търси нещо, недостъпно за никой друг.

— Щом работиш в Архива… знаеш. Сигурен съм, че знаеш.

Този път не му отговарям.

— Прав ли е? Бийчър, моля те… кажи нещо — настоява Клементин по-притеснена от всякога. — Знаеш, нали? Знаеш какво е Кръгът Кулпър.

— Не какво. Кои — поправя я Нико. — Ударението е върху кои. Ето защо те са ни спасили — обяснява той. — По време на Войната за независимост британците са ни унищожавали не само физически. Психически — също. Войната е психика.

Войната не е единственото психическо нещо, мисля си.

— Ако знаеш, моля те… защо не казваш нищо? — Клементин гледа само към мен и ме кара да осъзная колко тревожещи и малко вероятни са всички тези съвпадения за нея.

— Не знам — твърдя аз.

— Току-що каза…

— Чувал съм за тях. Работя в Стария военен архив; чувал съм за тях, разбира се, но само основните неща: били са лични шпиони на Джордж Вашингтон. Той лично е подбрал групата.

— Наясно ли си защо ги е събрал? — не ме оставя Нико. — Защо се страхуваш да покажеш знанията си? Заради нея ли? Или се притесняваш от мен?

Запазвам мълчание. Клементин знае, че съм притеснен заради него. Мислите ми се връщат към откачената конспирация на масоните и Бащите основатели, която е накарала Нико да стреля по президента преди години. Нико е убеден, че Томас Джеферсън и други Основатели са се опитвали да управляват света, а негов дълг бил да ни спаси.

Човекът си има докторска степен по шантава история и въобще е напълно излишно да долея още няколко литра лудост в резервоара му. Проблемът е, че, както и преди, няма никакъв смисъл да го дразня без причина.

— Добре, слушайте — подхващам аз, — по време на Революцията Джордж Вашингтон е разочарован, защото нашата страна не може да пази тайна, британците научават плановете ни, понеже знаят кои са всичките ни военни шпиони — поглеждам назад към пазача: той ни наблюдава, но изглежда доволен — всичко е под контрол. — И тогава Вашингтон решава да престане да разчита на армията и събира тази група от цивилни граждани…

— Това е ключовата част — вмята Нико. — Кръгът Кулпър не се е състоял от военни. Били са най-обикновени хора, група, за която никой не би могъл да подозира, дори Вашингтон не знаел имената им. По този начин е била предотвратена възможността някой някога да се внедри… дори и главнокомандващият не е имал представа кои влизат в него. Но… този кръг… те са обикновени хора — добавя той, застанал пред мен, докато шоколадовите му очи се впиват в моите. — Просто… просто хора като нас.

Отпускам се обратно на пейката и продължавам да се чудя дали той полудява допълнително заради мен, или постоянно си е допълнително полудял. Наблизо Клементин е също толкова притеснена. Не иска да задава повече въпроси.

— Значи, тези момчета от Кръга Кулпър… — обръщам се към Нико — все още не разбирам какво общо имат с „Речника на Ентик“.

— Ти си отговори — той сочи към мен.

— Добре, това вече е глупаво. Нямам представа какво е правил с речника Кръгът Кулпър.

— Знаеш — настоява Нико. — Дълбоко в себе си трябва да знаеш.

— От къде на къде? Какво, по дяволите, става?

— Нико, моля те… той казва истината, не знае за какво служи книгата, не разполагаме с улики — намесва се Клементин, впила поглед в очите на баща си. Когато Нико впери поглед, повечето хора не издържат и отклоняват очи. Но не и тя. За Нико това има значение. Нейният поглед е хипнотизиращ като неговия. Той кимва на себе си бавно, а след това по-бързо.

— С книгата, с речника, Джордж Вашингтон се е свързвал със своя Кръг Кулпър — оповестява накрая.

— Как се е свързвал? — не разбирам аз. — В речника има само празни страници.

Нико оглежда охранителя, но не много дълго.

— Не виждаш вятъра, но знаеш, че го има. Точно като Бог. Знаем, че е тук. Чувстваме го. Не всичко може да се види толкова лесно.

Разгръщам речника — вътре е единствено ръкописният надпис.

Малко от другите страници не са изтръгнати…

— Всичко е празно — посочвам.

— Празни са, разбира се — съгласява се Нико, а гърдите му се повдигат и спускат още по-бързо. Вече не се интересува от охранителя. — Опитвате се да надхитрите Джордж Вашингтон — добавя, вече загледан в речника. — Той е знаел, че ще се опитват. Затова винаги е пишел с лекарството си.

— Лекарство?

— Това е било кодовото му име — уточнява Нико. — Така е наричал симпатичното мастило.