Вътрешен кръг

Глава 48

— По-добре ли се чувстваш? — питам Клементин.

— Май да.

— Не ми звучи като „добре“. Звучи ми като „май да“.

За момент тя продължава да седи мълчаливо, взира се в огледалото от нейната страна на седалката и гледа ярките светлини на множеството коли зад нас. Използвам огледалото за обратно виждане и правя същото. Отбелязвам си наум кой е зад нас: синя „Акура“, няколко джипа, непропорционално голям брой хибриди и обичайните за часа пик таксита. Нищо необичайно. От това не се чувствам по-добре.

— Тот ме мрази — обажда се Клементин.

— Какво те кара да мислиш така?

— Имаш предвид освен дългото взиране и обвинителните погледи… или вероятно когато отговорих на обаждане и той сякаш каза: „С кого говориш? Мразя те“.

— Просто се притеснява за мен.

— Ако беше притеснен, сега щеше да седи в тази кола. Той не ме харесва. Не ми вярва.

— Е, аз ти вярвам.

Докато завъртам волана, за да завия пак надясно и да последвам движението в пиковия час по Конститюшън Авеню, тя мълчи.

— Какво, сега смяташ, че не ти вярвам ли?

— Бийчър, фактът, че днес дойде заради мен при Нико… Знам как се чувстваш. И се моля ти да знаеш как се чувствам аз. През всички тези години… Хората не бяха мили с мен по начина, по който си мил ти. Но не разбирам едно: защо така и не ми обясни какво видя в онези сигнатури в книгата?

Тя говори за съобщението с невидимо мастило:

Exitus

16 февруари

Acta

26 години са дълго време да запазиш тайната

Probat

Напиши отговор: NC 38.548.19 или WU 773.427

— Знаеш какво означават тези числа, нали? — пита тя. — Знаеш на кои книги са.

Клатя глава.

— Бийчър, не е нужно да ми казваш. Честно, не си длъжен. Но ако мога да помогна…

— Не са книги — уточнявам.

Завивам наляво и следвам потока от автомобили, поел към междущатско шосе 395 и знаците за моста на Четиринайсета улица. Отново поглеждам в огледалото.

Ванове, хибриди, таксита, няколко нахални шофьори си пробиват път, но като цяло всичко си е на мястото.

— Бийчър, аз бях там. Човекът в „Консервация“ каза…

— Диаманта не знае какво…

— Чакай. Какъв диамант?

— Дениъл. В „Консервация“. Това е прякорът му. Диаманта — обяснявам. — И макар да е експерт по строеж на книгата и въздействието на химични реакции, няма особено понятие от библиотечната наука, защото в противен случай щеше да знае, че никой от тези номера не е сигнатура.

Тя се смръщва, сякаш се опитва да си припомни цифрите.

— NC 38.53.628 или WU 771,377 — повтарям ѝ ги аз. — Приличат на библиотечни сигнатури, нали? Но и в двете липсват разделители. — Виждам объркването ѝ и обяснявам: — Във всяка сигнатура има две групи от букви. NC е първата група… N означава изкуство. Всички книги с N са свързани с изкуството. Какво изкуство, това ти казва буквата С:… от Ренесанса, модерно и прочее. Но преди последната поредица числа… шестотин двадесет и осем… винаги има още една буква… разделител… разделя тематиката, указва ти автора или заглавието, или някое друго подразделение, така че да можеш да го намериш. Без тази втора буква не е истинска сигнатура.

— Навярно вторите букви са пропуснати нарочно.

— И аз си помислих така. После видях другия номер: WU 771,377

— А W означава?

— Това е проблемът. W не означава нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди години всяка библиотека е имала своя собствена система. Но за да се уеднаквят, когато светът преминава към системата на Конгресната библиотека, всяка буква означава определена различна тематика. Q е за наука. K е за право. Но за три букви… — W, X, Y — никога не е определено нищо.

— Значи, ако книгата започва с X…

— Всъщност, X понякога означава книги, оставени извън основния фонд, вероятно защото са пикантни или мръсни… познай откъде произлиза X-филми, но разбираш за какво става дума. Книга, която започва с WU… въобще не е книга…

— Може ли да е нещо друго освен книга?

— Залагам десетачка, че в момента Тот се занимава тъкмо с това — обзалагам се аз и пак проверявам в огледалото. Извисяващата се сграда на Архива отдавна е изчезнала. — В системата за регистриране на правителствените публикации W е за старото Министерство на войната. Но WU не съществува.

— Значи може да е всичко?

— Всичко може да бъде всичко. Но каквото и да е, не е в редовната система, следователно не е изключено да бъде в по-стара библиотека, която не използва системата, или в частна, или…

— Какъв вид частна? Като нечия лична библиотека ли? — иска да разбере тя.

Описвам кръгчета с пръст по волана, докато обмислям тази идея. Даа. С цялото търчане след Дъстин Гирич не се бях сетил за това.

— Как мислиш, президентът има ли своя собствена частна библиотека в Белия дом? — пита тя.

Мълча.

— Бийчър, чу ли какво казах?

Кимам, но продължавам да мълча, пръстите ми още описват кръгчета.

— Какво не е наред? Защо млъкна така? — не ме оставя на мира тя.

Преди да успея да кажа нещо, Клементин стига до отговора:

— Притесняваш се, че не можеш да спечелиш.

Отново чувам думите на Орландо от момента, след като открихме книгата в ПСИД: „Посочи ми един човек, изправил се някога срещу действащ президент и отървал се същият, какъвто е бил преди“.

— Не можем да спечелим, знам. Никой не може да спечели в подобен случай. Никой не печели срещу президента.

— Не е вярно. Докато тази книга е у теб и докато той не знае, че е у теб, ти го държиш, Бийчър. Можеш да го използваш, за да…

Започвам да дишам тежко. Изписването на кръгчета се ускорява.

— Добре ли си? — интересува се тя.

Продължавам да мълча.

— Бийчър, какво не е наред?

Вперил поглед напред, посочвам навън.

— Мостове. Не обичам мостове.

Вече сме по средата на наклона. Тя поглежда надясно, но едва когато пътят стига най-високо и минаваме край светещите бели колони покрай гърба на Джеферсън Мемориъл, тя забелязва огромната тъмнина на река Потомак да се разгръща пред нас. Широкото платно на моста на Четиринайсета улица не прилича на мост. Но по зеления оттенък, от който сега лицето ми заприличва на нейното, тя разбира, че го усещам така.

— Шегуваш се, нали? — смее се Клементин.

В отговор не се засмивам.

— Баща ми почина на мост.

— А баща ми се опита да убие президента. Май те бия.

— Моля те, спри да говориш. Опитвам се да не повърна, като си представям, че отново съм в колониалните времена и пиша писма с перодръжка.

— Добре, но виждал ли си някога какво пропускаш? Този изглед… — Тя сочи през прозореца. — Вижда се цялата задна страна на Джеферсън Мемориъл.

— Тази гледка ми е позната. Притежаваме най-добрите снимки на света в нашите фотографски фондове. Имаме най-ранните доклади, от времето, когато Комисията започва да го обсъжда. Имаме дори оригиналните чертежи, които…

— Спри колата.

— Моля?

— Чу ме. Спри колата. Довери ми се.

— Клеми, не съм…

Тя хваща дръжката и отваря рязко вратата. Поривът на студения въздух създава вакуум, той засмуква косите ни и захвърлена салфетка от пода вдясно. Гумите на автомобила изтрополяват по плочите на пътната настилка на моста.

Настъпвам спирачките и хорът от клаксони зад нас бързо постига хармония. Извъртам волана и успявам да се изтегля край перилата на моста, а отворената врата на „Мустанг“-а остъргва леко бетонната преграда.

— Ти луда ли си! — изкрещявам, докато бързам да спра. — Да не сме в осми клас!

— Не го прави.

— А?

— Не се връщай в осми клас… не говори за минали неща… не викай стари спомени, които нямат нищо общо с това, какви сме сега. Това е най-важното! Днес… — казва тя, докато клаксоните продължават да свирят зад нас.

— Ченгетата ще са тук за две секунди. — Държа главата си наведена надолу и се взирам в чатала си, за да не гледам към моста. — Не може да се спира на национални паметници.

— Можеш, разбира се. Току-що го направи. Сега погледни и ми кажи какво виждаш.

— Не мога.

— Можеш. Просто се опитай. Знам, че можеш.

— Клеми…

— Опитай, Бийчър. Просто опитай.

Чувам сирените в далечината.

— Моля те — добавя тя, сякаш се моли за душата ми.

Не съм в настроение да се сблъсквам с още служители на реда и все още чувам Орландо да ме нарича „професор Индиана Джоунс“, затова вдигам глава и бързо поглеждам надясно. Само за секунда. Най-много за две. Вятърът е разбъркал косата на Клементин, но над рамото ѝ ясно се вижда яркият бял купол на Джеферсън Мемориъл. Замирам, изненадан да усетя как сърцето ми затуптява по-бързо.

— Как изглежда? — пита тя.

— Честно? Доста ужасно. — Взирам се в извивките на мраморната зидария. — Това е само гърбът. Не се вижда хубавата част със статуята.

— Но е реално — напомня, загледана в мемориала. — И поне го виждаш наистина. Не в книга. Не и в някакви стари документи. Виждаш го тук… сега… в смразяващия студ, от моста, по начин, по който никой турист никога няма да го види.

Юмруците ми още са вкопчени във волана. Стоя с наведена глава и отново отказвам да погледна отвън. Но я слушам.

— Всъщност ми хареса — признавам.

— Звучиш изненадан.

— Май че съм. — Сърцето ми започва да галопира. — Никога не съм го възприемал от този ъгъл.

Клементин се извръща към Джеферсън Мемориъл и поглежда за миг по моя начин, хвърля поглед през рамо и се обръща пак към мен. Очите ни се срещат. Не си позволява да се усмихне… все още преценява. Но съзирам благодарността ѝ за доверието.

— Тя направо ме заряза — избъбрям.

— Моля?

— Годеницата ми Айрис. Ти ме попита преди. Тя ме заряза.

— Така си и мислех. Доста очевидно е.

— Но не беше заради друг мъж.

— Заради момиче ли? — пита Клементин.

— Де да беше. Тогава поне щях да имам добра история.

Това е моментът, в който се предполага тя да попита какво се е случило. Но не го прави.

Главата ми все още е наведена. Ръцете ми все още стискат волана. Докато преживявам отново момента, тя забелязва каква болка изпитвам.

— Бийчър, ако не искаш, не е нужно да го казваш. Наистина няма значение.

— Заряза ме по най-лошата възможна причина — казвам, а сирените продължават да се приближават. — Без абсолютно никаква причина.

— Бийчър…

Стискам зъби, за да се удържа.

— В смисъл, ако се беше влюбила в друг или бях направил нещо погрешно, или я бях подвел по непростим начин… Бих го разбрал, нали? Но вместо това тя каза… че няма нищо. Абсолютно нищо. Бил съм си аз. Бил съм мил. Бил съм добър. Ние просто… не виждала връзката повече.

Поглеждам Клементин, чиято уста е леко отворена.

— Навярно просто е решила, че съм скучен. А най-жестокото е, когато някой каже нещо гадно за теб, да знаеш колко е прав.

Клементин ме гледа от седалката на пътника, без да помръдва.

— Може ли да ти кажа нещо? — предлага накрая. — Тази Айрис ми изглежда истинска мърла.

Разсмивам се и почти се задъхвам от обзелата ме радост.

— И може ли да ти кажа още нещо, Бийчър? Не ми се виждаш влюбен в миналото. По-скоро те е страх от бъдещето.

Вдигам глава и се обръщам към нея на седалката до мен. Когато си тръгвахме от „Света Елизабет“, Клементин каза, че най-трудното при срещата с Нико било как толкова голяма част от живота ѝ изведнъж придобила смисъл. Да, надценявам го, знам колко съм мелодраматичен и ожесточено отхвърлям нещо, само защото повикахме призрака на Айрис, но откакто Клементин се върна в живота ми… животът ми няма изцяло смисъл. Определено обаче има повече смисъл, отколкото преди.

Обръщам се към седалката на пътника и се привеждам към Клементин. Тя замръзва, но не се отдръпва. Навеждам се още по-близо, съвсем бавно, пръстите ми се плъзват по бузата ѝ, докосват кичурите на късата ѝ черна коса. Когато устните ми докосват нейните, ме изпълва нейният вкус, смесица от карамел и нотка на праскова от гланца ѝ за устни.

На този свят има големи майстори на целувката. Аз не съм от тях. Не съм сигурен дали и Клементин е от тях. Но е дяволски близо.

— Станал си по-добър след Битката на бандите — прошепва, като си поема бързо дъх.

— Спомняш си?

— Стига, Бийчър… Как бих могла да забравя първата си целувка? — пита тя, а последните няколко срички затрептяват на устните ми.

След секунди аз вече не съм наведен над нея. Тя е наведена към мен.

Замаян съм от нейния аромат… от това как късата ѝ черна коса се плъзга по бузата ми… как ръката ѝ се спуска надолу по гърдите ми и се промъква толкова близо до всичко, което усещам в панталона си.

Зад нас порой от червени светлини се изисипва върху задното стъкло. Едва чувам сирената от полицейската патрулка, вече е на две коли зад нас и се опитва да ни накара да се движим.

Поемам си дъх и бавно се отдръпвам.

— По-добре ли се чувстваш? — пита тя.

— Определено по-добре. Но и доста ужасен, че все още сме на този мост.

Засмива се кратко. Но когато се отпуска обратно на мястото си, сключва вежди със съвършено нов израз… тъжно мълчаливо признание, което не съм забелязал никога преди. Сякаш още една нова врата се е отворила… а аз започвам да разбирам, че в нея има десетки от тях… и най-накрая виждам какво има вътре.

— Ние сме ужасени — поправя ме тя, докато продължаваме напред и оставяме моста зад себе си. — Така разбираш, че си жив, Бийчър. Добре дошъл в настоящето.

„Моля, направете… ляв завой“, обявява женският глас на джипиеса през мобилния ми телефон повече от час по-късно. — Посоката е… направо… наляво.

— Клеми, стигнахме — извиквам, натискайки спирачките на червената светлина, в очакване да завия към тясната ѝ пресечка. Както правех на всеки стоп, откакто напуснахме магистралата, проверявам в огледалото за обратно виждане. Не забелязвам никого.

Влизаме в градчето Уинчестър, Вирджиния, огромното тухлено общежитие. Изобилието от деца с раници ми подсказва, че сме в град с колеж. Но както при всеки град с колеж, и тук има добра и лоша част на града. Колкото повече наближаваме квартала на Клементин, студентите отстъпват място на редици къщи със заковани прозорци, на твърде много изоставени фабрики и дори заложна къща. Нека да е ясно: в добрата част на града никога не се срещат заложни къщи.

— Клеми, ние сме… Мисля, че стигнахме. — Завивам към дългата тъмна улица, обградена от порутени паянтови къщи. Половината улични лампи не светят. В последната секунда забелязвам такси, чиито слаби светлини завиват в пресечката, откъдето току-що минахме.

Преди две години Архивът беше домакин на обеден семинар с автор, който представи книгата си за въздействието на страха и неговата роля в историята. Той каза, че когато вървите по тъмна уличка и чувствате онези тръпки по врата, това не е просто лошо предчувствие, а биологичен дар от Бога, „Дарът на страха“, както го нарече. По думите му, ако пренебрегнете този дар, вървейки по тъмната уличка, и си кажете: „О, знам, сигурен съм, че всичко е наред“, тогава ще срещнете истинската болка.

До мен, докато продължавам да изживявам целувката ни, Клементин, отпуснала брадичка на ключицата си, е заспала дълбоко на седалката, изтощена от дългия път. Вече е доста късно и тихо. Вслушам ли се внимателно, ще чуя как се надигат и спускат гърдите ѝ, като диша. Но докато присвивам очи, за да прочета номерата на къщите, преминаваме покрай сграда с откачена от пантите врата и друга с надпис със спрей по фасадата: „Само ПВЦ тръби, без мед в къщата“. В този момент чувам единствено биологичния дар от Бога, който ми казва, че това не е мястото, където искам да бъда.

Зад нас кола завива в улицата, но след това променя намерението си и изчезва.

„Вие пристигнахте“, обявява гласът от джипиеса. Навеждам се напред и проверявам пак номера на къщата. 355. Тук е.

С рязко завъртане на волана завивам на най-близкото свободно място, точно пред къща без ограда със стар диван на верандата. Спомням си, че съм живял в такава къща. В колежа.

Докато паркирам колата, ръката ми се натъква на оставената между седалките чанта на Клементин; при удара се отваря. Забелязвам вътре ръба на лилав кожен портфейл, връзка ключове и лист хартия, който ме кара да се усмихна. Дори на слабата светлина от лампичката различавам какво има на него… аз като ученик и Клементин върху фотокопирана черно-бяла версия на снимката в рамка, която ми даде по-рано днес. Даде ми цветната. Но е запазила копие. За себе си.

— Света Богородице! Какво си направил на моето момиче? — чувам прегракнал от пушене глас отвън.

Подскачам от шума, оглеждам улицата, но не виждам никого.

— Ти! Чуваш ме!

Звукът ме отвежда по напуканите тухлени стъпала до входната врата на къщата на Клементин. Мрежестата врата е затворена, ала благодарение на отблясъците от телевизор вътре виждам силуета на стара жена с разрошена бяла коса.

— Тя обеща да ми се обади, а така и не се обади! — крещи жената, блъска вратата, която се отваря, и изскача навън на студа, облечена в избелял розов пеньоар. Хуква надолу по стълбите.

Право към нас.