Вътрешен кръг

Глава 22

— Изчакай… Не още… — Президентът вдигна показалец. Осветен отзад от утринното слънце, той наблюдаваше как вратата на лекарския кабинет се затваря зад гърба на сестра му.

Срещу него Палмиоти седна зад бюрото. Под вратата се виждаха сенките на служителите отвън.

Нещата винаги стоят по този начин. Дори и в най-усамотените части на Белия дом някой винаги слуша.

— И какво казваше? — Палмиоти привлече вниманието на президента. — За проблемите ти с гърба…

— Боли ме — настоя Уолъс, все още загледан в сенките под вратата. — И става все по-зле.

Палмиоти се замисли над проблема.

— Мога ли да направя нещо?

Президентът също се замисли, вперил поглед в изкуствено разтопения сняг на Розовата градина. Сигурно са необходими месеци труд, за да се поддържа да изглежда непокътната.

— Нека го обмисля — обръща се той към Палмиоти. — Точно сега може би е по-добре да се придържаме към първоначалното лечение.

— Господин президент… — подвиква от коридора един от служителите.

Време е да тръгва.

— Преди да избягаш — уточнява Палмиоти. — Мислил ли си за операция?

Президентът поклати глава.

— Не и за това. Вече не.

— Господин президент… — отново се обади служителят.

Четири минути, без да го прекъсват. За всеки президент това си е цял живот.

— Имам да управлявам държава — напомни Уолъс на приятеля си. — Между другото, ако търсиш хубава книга… — Вдигна книгата с твърди корици, озаглавена „Проблем от Ада: Америка и ерата на геноцида“ от Саманта Пауър. — Хвърли ѝ един поглед. Спечели наградата „Пулицър“. — И президентът я подаде на Палмиоти. Направо.

— Имаш го — увери лекарят най-добрия си приятел, като погледна към книгата с твърди корици. — Проблем от Ада. Със сигурност е така.

— О, и ако видиш Гейбриъл — добави Уолъс вече на път към вратата, — кажи му да запази в разписанието едно бързо отбиване на конференцията на Мини. Но няма да остана за снимките.

— Ти си глупак, нали знаеш?

Президентът махна отсъстващо за сбогом, без да отрони дума. Но беше ясно какво има предвид.

В очите на Уолъс семейството стоеше на първо място.

Това бе урок, разбран от Палмиоти, който знаеше точно какво е заплашено, ако сегашната бъркотия беше каквато си мислеше. Би било лесно да си тръгне сега. Вероятно беше и умно. Стъпките на президента явно доближаваха капана за мечки. Но след всичко, сторено от Уолъс за него… след всичко, което бяха направили един за друг…

Семейството на първо място.

— А, и Стюи, имаш нужда от подстригване — вметна президентът. — Приличаш на клошар.

Д-р Стюарт Палмиоти кимна.

Прическа. Мислеше си съвсем същото.