Вътрешен кръг

Глава 81

— Ейтбол? — пита Далас.

— Трябва да е Ейтбол — съгласявам се с кимване.

— Какво е Ейтбол? — намесва се Клементин.

Поглеждам Далас — той поклаща глава. Не иска да ѝ обяснявам. Както не искаше и да я водя да се срещне Нико. Но единствено благодарение на нея се вмъкнахме при него. И стигнахме дотук.

— Бийчър, ако не желаеш да ми кажеш, не е нужно — примирява се Клементин. — Всичко е наред. Разбирам.

— Послушай момичето — прошепва Далас.

Но онова, което Далас никога няма да разбере, е казаното от Хазей тази сутрин — след като всичко най-накрая излезе наяве и те потвърдят, че Орландо е убит, Клементин ще се окаже не по-малко високо в списъка на заподозрените, колкото и аз. И точно затова има право да знае какво всъщност се случва.

— Ейтбол е човек — пояснявам, докато Клементин стои и мръзне в студа. — Всъщност е хлапе или е бил хлапе на име Грифин Андерсън. Бил е на двайсет и две години, когато изчезва.

— Изчезва? Похитен ли е?

— Никой не знае. Този Ейтбол бил градски побойник с татуирана топка номер осем на ръката си. Въпросът е, че той е свързан със случилото се преди двайсет и шест години. На шестнайсети февруари през нощта изчезва от родния град на президента в Охайо.

— И какво означава това? — пита Клементин, а някаква клонка изпращява сред дърветата. И тримата се извръщаме, за да погледнем. Твърде трудно е да се различи нещо.

— Смяташ, че през младостта си президентът се е замесил някак в случая?

— Нямам представа, но… добре… да… — Все още оглеждам дърво по дърво. — Само си помисли. Нещо се е случило през онази нощ, Уолъс губи самообладание, и… не знам… както в „Реката на тайните“ бъдещият президент и неговите момчета някак си правят Ейтбол да изчезне…

— Докато някак си, някой от миналото изведнъж не се появява от нищото и не започва да възкресява историята. — Далас впива очи в Клементин.

— Далас, остави я на мира — намесвам се аз.

— Не, Далас, кажи каквото си мислиш — настоява Клементин.

— Току-що го направих — отвръща той.

— И това ли е твоят велик сценарий? Мислиш, че в ръцете ми е попаднала някаква стара информация и после какво? Използвам Бийчър с надеждата да тероризирам президента?

— Има и по-абсурдни идеи.

— И за да бъде бълнуването ти пълно, я да чуем какъв е мотивът ми?

— Видях къде живееш, Клементин. Бях там снощи — осведомява я Далас. — Не се обиждай, но тази къща… този квартал… със сигурност ти се иска нещо по-добро.

— Далас, стига толкова! — пак се намесвам аз.

— Не ме познаваш — изръмжава Клементин: иска да е сигурна, че той чува всяка сричка, — затова внимавай много какви ще бъдат следващите ти думи!

— О, какъв хубав заплашителен финал. Дори не е нужно да напомням пада ли крушата по-далеч от дървото. Какъвто бащата, такава и дъще…

Клементин скача напред и посяга към гърлото на Далас.

— Ти, малко самодоволно…

Стрелвам се пред Далас и улавям Клементин във въздуха, сантиметри преди да го сграбчи. Тя размахва юмруци като вихрушка, с цялата си тежест се стоварва върху гърдите ми и ме отблъсква назад.

— Клеми, успокой се! — настоявам, вкопавайки крака в снега.

Тя продължава да се бори да мине покрай мен, гърдите ни са притиснати едни в други.

— Да не си посмял да ме сравняваш с него! Вземи си думите назад! — продължава тя, все още бясна на Далас.

— Не искаше да каже това — опитвам се да я задържа.

— Вземи си ги назад! — избухва тя, а горещият ѝ дъх ме удря в лицето. Още по-зле е, отколкото когато побесня с Хазей.

— Клементин! Спри! — стискам раменете ѝ достатъчно силно, за да го усети.

Погледът ѝ се обръща към мен, но гневът ѝ все още кипи с пълна сила. Най-плашещото е, че за половин секунда тя изглеждаше точно като баща си. Отново скърца със зъби, а вената ѝ се издува. Очаквам да атакува.

— Можеш да ме пуснеш вече — казва с нисък глас. Ръцете ѝ все още са напрегнати.

— Сигурна ли си? — питам.

— Пусни ме, Бийчър. Искам да ме пуснеш. Веднага.

Измъква се от хватката ми, а аз хвърлям поглед към Далас — надявам се да се извини. Той не го прави.

— Далас нямаше това предвид — повтарям.

— Знам коя съм! — извиква тя, борейки се да се овладее. — Импулсивна съм. И страстна. И имам труден характер, но аз не съм той, Бийчър! Не съм такава… — настоява Клементин, отказвайки да произнесе името на баща си.

Посягам да я успокоя.

Тя отново се отдръпва. Вече знам, че умее да крие наранената си страна. И уплашената си страна. Но този гняв… тази отрова, която изригва и жили така жестоко… Някои неща не могат да бъдат скрити, особено това кои сме всъщност.

— Можеш поне да се преструваш, че държиш на мен — добавя тя, като задържа дъх.

— Стига, знаеш, че за мен не си като Нико.

— Убедена съм, че можеш да го кажеш, Бийчър. Въпросът е дали го мислиш.

Думите ѝ жилят, докато ги оставя да замръзнат във въздуха.

Преди да успея да отроня дума, тя се обръща и тръгва сама обратно към пътеката.

— Ще се извиняваш по-късно. — Далас стиска ръката ми, когато решавам да я догоня. — Хайде сега да се върнем при групата, за да разберем какво точно става.

— Групата? Твоите суперпичове от Кръга Кулпър? — питам, а очите ми все са насочени към Клементин, която се нуждае от известно време, за да се успокои. — В случай че не си забелязал, Далас, въпреки всичките ти хвалби те не бяха стигнали до никъде, докато не им дадох отговора на Нико. И в случай, че не си забелязал, всичко друго се провали: камъкът се оказа празен, всички съобщения са изчезнали и нямаме никакви следи, по които да тръгнем.

— Не е вярно. Нали Тот бил намерил онзи полицейски доклад, в който лекарят на президента…

— Стюарт Палмиоти.

— … когато Палмиоти си дошъл у дома от колежа, се оказал последният, видял Ейтбол жив. Именно той казал на полиция-та, че е видял Ейтбол доброволно да влиза в колата. Докато тичахте наоколо с Клементин, накарах нашите хора да го проверят. Те откриха доклада. Палмиоти знае какво се е случило в действителност през онази нощ. Значи можем…

— Можем какво? Можем да изпратим някого от Кръга Кулпър да се изправи срещу Палмиоти? Такъв ли е новият ви план? Да нахълтат в Белия дом, да насочат пръст в лицето му и да обвинят най-стария и най-доверен приятел на президента в укриването на стара тайна?

— Ще бъдеш изненадан какво биха ти казали хората, ако си мислят, че държиш козовете.

— Но ние не държим козове! Имаме само лист хартия, където някой казва „Знам какво направи миналото лято“, а това не доказва нищо! И те предупреждавам още сега: не ми пука колко умници си събрал в този Кръг. Влезеш ли там без нищо и започнеш да дърпаш лъва за опашката, лъвът ще си извади ноктите и ще ни покаже от първа ръка защо е коронован за цар на джунглата. И първият удар с нокти се насочва към мен.

Клементин върви надолу по виещата се циментова пътека, а Далас не възразява нито веднъж. Защото съм прав. Знае, че щом дойде докладът от токсикологията и Хазей е в състояние да докаже дали Орландо е бил убит, всички погледи ще се насочат към последния човек, видян с Орландо: към мен. И когато тази черна дупка се отвори, няма да има какво да я спре. Не и докато не погълне всички ни по пътя си.

— Това все още не означава да не се съсредоточим върху Палмиоти. — Той отново посочва към следите от стъпки. — Нашите хора търсят. Те са способни да открият всичко. Каквото и да се е случило преди толкова години, ще разберем какво са видели или кой е бил там… или дори къде са били…

— Чакай — избъбрям. — Повтори тази част…

— Ще разберем какво са видели?

— Не. Къде са били. Ако установим къде са били…

Изваждам телефона си и бързо набирам един номер.

— Какво правиш? — сепва се Далас.

— Ако искаме да повалим лъва, ни трябва по-голяма пушка.