Вътрешен кръг

Глава 8

Болница „Света Елизабет“

Вашингтон

Вече не ги наричаме психичноболни пациенти.

Сега се наричат клиенти.

Що за тъпа идея, помисли си санитарят Рупърт Беърд, докато буташе количката за сок по мрачния стерилен коридор. Почти толкова глупава, колкото да започнеш да казваш Кей Еф Сий вместо Kentucky Fried Chicken[5]. Същото е и с пациентите. Ако си пържен, значи си пържен.

Хе!

Това е смешно, помисли си Рупърт. Но все пак идеята беше тъпа.

— Здрасти, Джеръм — извика той, вкарвайки количката за сокове в стая 710. — Имам ябълка и портокал. Какво избираш?

Джеръм просто си седеше с кръстосани крака на леглото и отказваше да вдигне поглед от рекламното приложение на вестника, единствения раздел, който четеше.

— Ябълка или портокал? — попита отново Рупърт.

Нямаше отговор.

— Някакви добри купони за отстъпки? — добави Рупърт.

Нямаше отговор. Както винаги.

Рупърт беше свикнал да не го приема лично. Това беше Отделение 5 на Палата „Джон Хауърд“, дом на НПН. Невинен поради невменяемост.

Завъртя количката обратно и се отправи към стая 711 по коридора. Знаеше, че със следващия пациент… Не… със следващия клиент… щеше да бъде много по-лесно да се справи.

Не винаги е било така. Когато пациент 711 пристигнал за първи път преди десет години, нямал право на посетители, на поща, на остри предмети или връзки за обувки. И със сигурност не му е бил позволен сок от количката. Всъщност, според Кати С., престояла тук по-дълго от всеки друг, през втората година в отделението хванали 711, че е изпилил нокътя на средния си пръст по-остър от бръснач с надеждата да издълбае кървав кръст в гърлото на едно от момичетата от фризьорското училище, които идвали да подстригват безплатно.

Разбира се, веднага се обадили на Сикрет Сървис.

Винаги щом 711 се окажеше замесен, трябваше да се обаждат на Сикрет Сървис.

Така става, когато човек се опита да пусне куршум на президента на Съединените щати.

Но след десет години лекарства и терапия, много лекарства и терапия, 711 беше чисто нов човек.

По-добър човек.

Излекуван човек, мислеха си Рупърт и повечето лекари.

— Здрасти, Нико — извика Рупърт при влизането в оскъдно обзаведената стая. Имаше единично легло, дървено нощно шкафче и боядисан дрешник, където стояха само библията на Нико, червената му стъклена броеница и последния подаръчен календар на вашингтонските „Редскинс“.

— Ябълка или портокал? — попита Рупърт.

Нико вдигна поглед от книгата, която четеше, и откри прошарената си разрошена коса и шоколадово кафявите си близко разположени очи. Преди десет години, при посещението на президента на състезание от NASCAR, Нико едва не беше убил най-могъщия човек в света. Въртяха видеото отново и отново, а и все още се появяваше на всяка годишнина.

Когато започнали крясъците, рояк агенти на тайните служби се нахвърлили върху Нико отзад и изтръгнали оръжието от ръцете му.

Днес обаче Нико беше умен.

Знаеше нещо по-добро, отколкото да говори за онези времена.

Знаеше, че не е трябвало да допуска целият свят да го види така.

Ала тогава, когато бе съборен и прикован така грубо на земята, Никълъс (Нико) Адриан не знаеше едно нещо, и то беше, че има дъщеричка.

— Хайде, Нико, ябълка или портокал? — настоя Рупърт.

Устните на Нико се разтеглиха в топла усмивка.

— Каквото имаш повече — отговори той. — Знаеш, че съм лесен.