Вътрешен кръг

Глава 2

Преди седемнайсет години

Сагамор, Уисконсин

Всички разбират кога ще стане сбиване в училищния двор.

Няма нужда никой да обелва и дума, то е телепатично. От древността до днес човешкото животно знае как да намери боя. А седмокласниците знаят как да го намерят по-бързо от всеки друг.

Така беше и в онзи ден, следобед, докато всички бяха сънливи след хавайския пунш и бисквитките „Орео“, когато Винсънт Палини открадна баскетболната топка на Джош Уърт.

В интерес на истината топката не принадлежеше на Джош Уърт, а на училището, но Палини не му я взе заради това.

Що се отнася до племената в седми клас, Палини беше от войнственото племе, свикнало да си взема и онова, което не му принадлежи. Джош Уърт беше от племето на пълничките и се различаваше от мнозинството по рождение с IQ на гений и родители, които му бяха казали никога да не го крие. Плюс това фамилията му беше Уърт, от букви, подредени точно по този начин — W-E-R-T — на клавиатурата на всеки компютър.

— Върни ми я! — настоя Джош Уърт, но не използва своя голям мозък и направи грешката да привлече вниманието към случващото се.

Палини пренебрегна искането му, без дори да го погледне.

— Искам си топката! — продължи Джош Уърт със свит стомах, като се опитваше с всички сили да запази присъствие на духа.

По това време племето на седми клас вече започваше да се събира. Те знаеха какво щеше да се случи.

Бийчър беше един от тях. Както и Уърт, Бийчър също бе роден с мозък. На три Бийчър вече четеше вестници. Не само комиксите или спортните резултати. Целия вестник, включително некролозите, които майка му позволи да чете, когато баща му умря — Бийчър беше едва на три.

Щом порасна още, некролозите станаха любима му част от вестника; всяка сутрин изчиташе първо тях. Беше обсебен от прекъснатите животи, имали толкова голямо значение за тъй много хора, но той нямаше да види никога нито тях, нито баща си. У дома майката на Бийчър, която през деня въртеше пекарната в супермаркета, а следобед караше училищния автобус на гимназията, знаеше, че това прави сина ѝ различен. И специален. Ала за разлика от Джош Уърт Бийчър беше наясно как да използва ума си, за да се измъква невредим от повечето сблъсъци в училищния двор.

— Топката ли си искаш? — най-накрая Палини се обърна с лице към Уърт. Държеше я високо с отворена длан. — Защо не дойдеш да си я вземеш?

Именно този момент чакаше племето: пълничкият Джош Уърт да разбере като какъв точно човек ще израсне.

Уърт, естествено, се поколеба.

— Искаш ли топката, или не, дебелако?

Сега, седемнайсет години по-късно, когато Бийчър помагаше на хората в Националния архив, все още помнеше страха, изписан по кръглото лице на Джош Уърт и потта, която започна да се стича по пълните му бузи. Зад него всички в училищния двор — Андрю Голдбърг с луничавото лице… Ранди Боксър с безупречните си плитки… Лий Розенбърг, неизменно с дънки „Лий“, — всички те стояха замръзнали на място в очакване.

Не, не беше така.

Някой си проправяше път през тълпата, някой закъснял бавно се приближаваше към мястото на действието и държеше въже за скачане, което висеше надолу и стържеше по цимента.

Бийчър знаеше коя е тя. Момичето с дълга тъмна коса, с три обеци и готино хипстърско черно яке. В тази част на Уисконсин никой не носеше готини хипстърски якета. Освен новото момиче.

Клементин.

В интерес на истината тя не е беше съвсем ново момиче. Клементин беше родена в Сагамор и живя там допреди десетина години, после майка ѝ ги премести в Детройт, за да продължи кариерата си на певица. Трудно заминаване. И още по-трудно завръщане у дома. И нямаше нищо по-унизително от станалото преди две седмици, когато пасторът в църквата ги насърчи да пожелаят добре дошли отново на Клементин и майка ѝ и да им помогнат, особено след като няма баща в дома им. Пасторът просто се опитваше да помогне. Ала в този момент припомни на всички, че Клементин е онова момиче — момичето без баща.

Бийчър въобще не я виждаше така. За Бийчър тя беше същата като него. Навярно затова той направи това, което беше на път да направи.

Сякаш видя нещо познато.

Или нещо съвсем различно.

— Искаш ли си топката, или не? — продължи Палини с тънка усмивка.

В импровизирания кръг, оформил се около сблъсъка, всички седмокласници стояха напрегнати, малко развълнувани, малко уплашени, но никой не помръдваше, всички чакаха кръв.

Клементин въобще не изглеждаше притеснена; напротив, не я свърташе на едно място, докато подръпваше стиснатото в ръка въже за скачане. Премести тежестта си от единия крак на другия и Бийчър усети излъчващата се от нея енергия. Това момиче се различаваше от другите. Не се страхуваше като всички останали.

Беше ядосана. И имаше право. Това не беше честно…

— Върни му топката! — извика един глас.

Всички се озърнаха едновременно и дори Бийчър с изненада установи, че той се е обадил.

— Какво каза, Бийч?! — предизвика го Палини.

— Аз… аз казах… да му върнеш топката — отвърна Бийчър, изумен колко бързо вдъхва увереност адреналинът. Сърцето му биеше до пръсване. Усещаше гръдния си кош огромен. Крадешком хвърли светкавичен поглед към Клементин.

Тя поклати глава безизразно. Знаеше колко е глупаво това.

— Или какво… — попита Палини, притиснал топката до хълбока си. — Какво си мислиш, че ще направиш?

Бийчър беше в седми клас. Нямаше отговор. Но това не го спря да изрече:

— Ако не върнеш топката на Джош…

Бийчър дори не видя как юмрукът на Палини се заби в окото му. Ала усети как го събаря и той падна на задника си.

Палини се хвърли като пантера върху него, възседна гърдите му, прикова ръцете му с колене към земята и започна да сипе удари по лицето му.

Бийчър погледна наляво и видя червената пластмасова дръжка на въжето за скачане, увиснала до земята. Рояк ярки звезди избухна в очите му. После още един.

Никога преди не го бяха удряли. Болеше повече, отколкото беше предполагал.

Само след секунди племето крещеше и ревеше: „Пал! Пал! Пал!“ Скандираха едновременно с нанасянето на всеки удар. Носът на Бийчър сякаш изригна. Ярките звезди в очите му изведнъж потънаха в мрак. Беше на път да припадне

Бууффф!

Палини падна назад. Цялата тежест изчезна от гърдите на Бийчър. Чу как топката подскача по тротоара. Свеж въздух изпълни отново дробовете му. Но докато Бийчър се мъчеше да се изправи и да си поеме дъх… докато се бореше да върне света на мястото му… първото нещо, което забеляза беше…

Тя.

Клементин опъваше силно въжето за скачане, увито около врата на Палини. Не го душеше, но теглеше здраво, за да издърпа Палини и да го смъкне от гърдите на Бийчър.

— Ще те убия! Ще те убия! — изрева Палини, борейки се бясно да се извие назад и да я достигне.

— Глупако, да не мислиш, че още скачам на въже в седми клас? — предизвика го тя, докато удържаше Палини със зловещо спокойствие.

Бийчър си помисли, че това не е просто някаква импровизирана постъпка. Не случайно Клементин носеше въже за скачане. Когато дойде… Беше подготвена. Знаеше точно какво прави.

Все още легнал по гръб, Бийчър видя как Клементин разхлабва въжето. Палини кашляше на земята, но се опитваше да се изправи, стиснал юмруци и готов да ги размаха.

Ала когато скочи на крака, усети, че публиката вече не е на негова страна. Да набиеш Бийчър беше едно. Да набиеш момиче — съвсем друго. Дори тъпак като Палини не беше толкова глупав.

— Ти си откачена! — изръмжа той на Клементин.

— По-добре, отколкото побойник без пишка — отвърна тя и си спечели няколко изкисквания от навалицата, особено от Джош Уърт, вече здраво стиснал топката.

Разярен, Палини изблъска зяпачите, които се отдръпнаха бързо, за да направят път, и изхвърча. Едва тогава Клементин погледна за първи път назад, за да провери как е Бийчър.

Носът му кървеше. Очите му вече започваха да се подуват. И по вкуса на кръв разбираше, че устната му е разцепена. Но все пак не можа да се удържи да не се усмихне.

— Аз съм Бийчър — вдигна той ръката си.

Застанала над него, Клементин го погледна и поклати глава.

— Не. Ти си идиот — отсече тя, видимо ядосана.

Ала докато тълпата се разпръскваше, а Клементин прекосяваше училищния двор, Бийчър седна и бе готов да се закълне, че видя как… докато се отдалечаваше… тя погледна през рамо и му хвърли последен поглед… на лицето ѝ играеше лека усмивка.

Видя я. Определено беше усмивка.