Вътрешен кръг

Глава 95

Преди четири месеца

Болница „Света Елизабет“

Мъжът с черния кожен калъф с цип никога не закъсняваше.

Идваше неизменно в четвъртък. В 16,00. Винаги точно навреме.

Но когато Клементин погледна часовника си и видя, че вече са минали няколко минути след четири…

— Здрасти, Трейси — поздрави възрастният чернокож мъж с посребрена коса и посребрени мустаци на минаване през летящите врати.

Приближи сестринския пункт и погледна към една от многото отворени стаи. Понаже беше интензивно отделение, стаите в Гериатрично психиатрично отделение нямаха врати.

— Как е твоят четвъртък?

— Същия като моята сряда — отговори медицинската сестра със закачлив смях.

При мивките Клементин се правеше, че пълни паничка за вода на котките, а всъщност слушаше размяната на реплики. Същото се случи и предишната седмица, и още много седмици преди това. Вече познаваше неговия график. Затова знаеше кога да изпрати горе баща си за още храна за котки. Не очакваше чернокожият старец да закъснее. Както всички бръснари той ценеше точността.

— Готови ли са за мен? — попита бръснарят.

— Сякаш имат друг избор — добави медицинската сестра с нов закачлив смях.

Клементин празнеше и пълнеше с вода една и съща купичка, възползвайки се от стратегическите колони в помещението, за да остане извън полезрението, и гледаше как бръснарят отваря кожения калъф и вади наточените си ножици. Преди почти два месеца го видя за първи път да влиза в отделението с обяснението, че идва, за да подстриже пациентите. Клементин нямаше причина да му обръща повече внимание, докато не забеляза, че макар да обикаля няколко стаи, той винаги завършва при един и същ пациент.

Човекът с татуировка на топка № 8.

Тя се опита да не мисли за това. Не искаше да проявява мнителност или да допуска най-лошото за хората. Ала както проумя, докато майка ѝ лежеше в хосписа и най-накрая каза на Клеми истинското име на баща ѝ, Бог влага във всеки от нас определени черти и ние не сме в състояние да избягаме от тях.

Такива сме, каквито сме.

Така, когато Клементин за първи път погледна към стаята през отвора, видя как бръснарят, с гръб към нея, стои до леглото на пациента, стиснал парапета, сякаш се нуждаеше от опора. Не го подстригваше. Ръцете му не помръдваха… раменете му бяха отпуснати. Той плачеше. И тъкмо това подтикна Клементин да направи първата стъпка към тях.

Каза си, че не е от любопитство… просто се надява да го утеши, но приближавайки се, чу онези две думи, които я накараха спре насред крачка. Двете думи, които я принудиха да наостри уши и пак да огледа бръснаря, а после да идва седмици наред, за да попълни останалата част от историята. Две прости думи: „Орсън Уолъс“.

От този момент Клементин знаеше, че никога няма да го спомене пред Нико. Все още не му беше разкрила, че му е дъщеря, и имаше много причини да го запази в тайна. Определено щеше да му „спести“ и това. След няколко месеца сглоби цялостната картина. Разбра, че е станала свидетел на нещо много повече от просто посещение на бръснар. Тя бе получила шанс. Реална възможност да се добере до отговорите на първоначалните въпроси, довели я тук… да си изясни неща, неизвестни дори на баща ѝ.

С промените в тялото ѝ, с всичко, през което преминаваше, наистина ли беше чак такъв грях да се домогваш до истината?

— Лоран е — съобщи бръснарят в отворения си мобилен телефон, крачейки напред-назад в малката стая на Ейтбол. — Да. Мога да го направя тази вечер или утре рано сутринта. Само ми кажи кога.

Клементин изпразваше и пълнеше с вода купата на котката за пети или шести път и слушаше внимателно всяка подробност, която успяваше да долови. Тя знаеше, че се приближава. Знаеше за Уолъс и неговата група от Водопроводчици, изпъл-няващи поръчките му. Невъзможно е, разбира се, човек да се добере до всичко с подслушване. Тя нямаше представа какво е направила Мини с бейзболната бухалка или как Палмиоти е удържал Ейтбол, докато Уолъс го е удрял по лицето с ключовете от колата. Но установи, че Водопроводчиците им помагат да скрият Ейтбол. Уолъс не можеше да позволи по никакъв начин това да се разчуе. А най-хубавото беше, че след толкова време, тя вече знаеше за кое място говори бръснарят.

— На същото място ли? — попита бръснарят. — В Архива?

Клементин се върна обратно при мивката, беше го чувала да споменава Архива и преди.

— Намерих с вкус на сьомга — прекъсна я Нико, понесъл голям плик храна за котки под мишница. — Те обичат с вкус на сьомга.

В другия край на отделението бръснарят затвори телефона; предпочете да не среща погледа на Нико. Клементин остана до мивката, за да не изглежда не на място.

— Дали не забравихме нещо? — извика Нико към Клементин.

— Не мисля — отговори тя, спря водата и хвърли последен поглед към стаята на Ейтбол.

Определено се приближаваше. При необходимост дори имаше начин да влезе в Архива. Онзи мъж, чието име срещна във Фейсбук на страницата на гимназията.

За миг почувства познатия пристъп на вина. Не продължи дълго. Ако беше научила нещо през времето, прекарано с баща ѝ… Нямаше как да го избегне. Или да избяга.

Тя си беше такава или поне трябваше да бъде… ако искаше да открие истината.

— Готови сме — обяви Клементин, като крепеше пълната купа с вода, и последва баща си навън. — Взех всичко, което ни трябва.