Вътрешен кръг

Глава 24

— Щом свърша, ще ти се обадя — обещава Клементин, отдръпва се от компютъра и се отправя към фоайето. — Трябва да тръгвам.

— Добре. Остави я — подканва ме Тот по телефона.

— Клеми, почакай! — извиквам, докато тя си облича палтото.

— Нека върви — обажда се Тот. — Където и да иска да отиде, ти си имаш достатъчно бъркотии за оправяне.

— За какво говориш? — питам.

— Казах ти. Дъстин Гирич.

— Значи той е последният човек, поискал…

Оглеждам се и съм готов да се закълна, че всички в това просторно ментовозелено помещение — от старите дами до младия студент — гледат право в мен.

— Да… искал речника — просъсква Тот в ухото ми. — За това става дума. Отначало ми се видя странно да поиска речника точно в деня, когато президентът Уолъс идва на обичайното си посещение за четене. Извадих обаче пълните записи. Ами… Дъстин Гирич, който и да е той, е искал „Речника на Ентик“ още четиринайсет пъти. Само по себе си не е необичайно, но…

— Давай по същество, Тот.

— Въпросът е, че съпоставих датите на Гирич с календара. Познай кой друг е посещавал същата сграда през всеки един от тези дни? Ще ти подскажа. Римува се с президент.

Срещу мен Клементин закопчава най-горното копче на палтото си и се обръща към централното фоайе, за да излезе.

— Почакай малко — шепна към нея. — Ще се върна след минута.

— Ще отнеме много повече от минута — поправя ме Тот по телефона. — Освен ако не схващаш каква лоша новина ти съобщавам.

— Трийсет секунди — обещавам на Клементин.

Тя спира за миг, сякаш наистина е готова да чака. Но както постъпи и някога, когато червената завеса се вдигна за Битката на бандите, Клементин застава неподвижна за миг, вирва брадичка и погребва всичките си страхове на някакво място, където може да ги задържи. Разликата е, че сега няма да се изправи срещу заядливи десетокласници. Ще се изправи срещу баща си. Разрушителя.

— Ще се оправя — твърди тя, независимо че не я питам.

Очите ѝ мигат по-често от обикновено; точно така трепна и при онези изстрели. Преди да успея да възразя, вече върви надолу по коридора, покрай охраната и през автоматичната врата излиза навън в студа. Поглеждам пак направената от нея снимка от детството. Осъзнавам, че през последните два дни за втори път виждам нейната мека страна, за която не знае никой друг. Тази част тя не споделя с никого. Откакто Айрис… Забравил съм колко е хубаво да усетиш привличане.

Но не е само привличане. В живота си всеки има хора, които събуждат стари спомени. А има и други, с които си изпитал първата целувка, първата любов, първия секс, и щом ги видиш, те разпалват искра… и нещо много по-мощно. Връщат стария ти живот, а заедно с него и потенциал. И възможности. И усещането, че върнеш ли се в онова време, животът би могъл да бъде много по-различен, отколкото този, в който си затънал сега. Това е най-мъчителното преживяване, което Клементин ми носи. Искам си потенциала обратно.

— Чуваш ли ме, Бийчър? — крещи Тот в ухото ми. — През последните четири месеца при всяко посещение на президента на Съединените щати в нашата сграда онзи Гирич е вземал този екземпляр на речника.

— Чакай, чакай, чакай. Нали не бяхме сигурни дали екземплярът, който открихме в… — понижавам глас — в ПСИД, е същият от нашите фондове.

— Повтарям, ти слушаш ли ме? Къде мислиш, че съм бил през последния половин час? Слязох и огледах количката на Гирич. Запазил е дванайсет единици, но какво съвпадение! В количката има само единайсет. И познай коя липсва? Точно „Речник на Ентик“.

— Не знам дали това наистина означава, че екземплярът на Архива е същият, който намерихме разкъсан? — питам, продължавайки да гледам през стъклото на автоматичната врата. Навън, на тротоара, Клементин маха за такси. — На онзи, който открихме, липсват сигнатура, печат, дори повечето му страници — казвам. — Дали в Архива биха пазили нещо толкова повредено и биха ли позволявали да бъде изписвано многократно?

— Имаш право и трябва да го проверим — съгласява се Тот, — но това не променя факта, че четиринайсет седмици поред, при всяко посещение на президента Уолъс тук Гирич неизменно е искал речника и го е оставял в режим на запазване, за да гарантира, че е извън всеобщия достъп. Ако се случи два пъти, си е чисто съвпадение. Три пъти? Много странно съвпадение. Но четиринайсет пъти за четиринайсет седмици? — гласът му се снишава. — Това е умисъл.

Прав е. Винаги е прав. А когато виждам как Клементин се скрива в таксито, изненадващо ново усещане стяга гръдния ми кош.

Още щом я видях вчера, гледах Клементин през блестящата призма на радостта, присъща за всяко привличане. Но сега за първи път не просто виждам онова, което искам. Виждам това, от което моята стара приятелка се нуждае.

Вратата на таксито се затръшва.

— Тот, заеми ми колата си.

— Колата ми е хубава. Никъде няма да ходиш с нея. За какво говориш всъщност?

— Налага се да свърша нещо.

— Не, налага се да се качиш тук, за да намерим този Гирич и да разберем какво собствено става.

— И ще го направя. Веднага след като свърша.

Чувам само мълчанието му по телефона.

— Сега вече се държиш глупаво, Бийчър. И необмислено, като се има предвид колко време загуби да сваляш някакво момиче.

— Не свалям никакво момиче.

— Значи няма да ходиш в „Света Елизабет“? — пита той.

Мълча, докато търся перфектната лъжа.

— Добре, така е. Ще ходя в „Света Елизабет“. Не е далеч оттук.

— Бийчър…

— Забравяш, Тот. Забравяш, че в онази стая бяхме трима. Тя беше там с мен, следователно, ако моят живот е заплашен, нейният също е заплашен.

— Няма как да го знаеш.

— Знам абсолютно сигурно, че последния път, когато изпуснахме от поглед някого, който беше в онази стая, Орландо се оказа мъртъв. Освен това не каза ли точно ти, че трябва да я наглеждам… че е твърде голямо съвпадение тя да се появи и всичко да се сгромоляса? Това е моят шанс да разбера какво всъщност се случва. И нещо по-важно от всичко — тя е на път да се сблъска с най-трудния момент в живота си. Как бих могъл да я оставя сама?

Телефонът продължава да мълчи. Последните ми думи ще стигнат до него. Когато жената на Тот почина, той разбра от собствен опит какво е чувството да се изправиш сам пред най-лошия момент от живота си.

— Това значи ли, че мога да взема колата? — питам.

— Да — въздъхва той. — Нека всички да сме глупави.

Двайсет и четири минути и четиринайсет секунди по-късно завъртам волана на светлосиния „Мустанг“ от 1966 г. рязко вдясно и спирам пред къщичката на охраната до черните метални порти.

— Добре дошъл в „Света Елизабет“ — поздравява пазачът с прошарени коси и намалява звука на „Сутрин с Елиът“ по радиото. Този човек наистина е гений. — Посетител или доставка?

— Всъщност вземане — отговарям аз.