Вътрешен кръг

Глава 19

— По скала от едно до десет — пита д-р Палмиоти — би ли определил болката…

— Четири — прекъсва го президентът.

— Само четири?

— Беше четири. Сега е осем — Уолъс крачи покрай далечната лява страна на лекарския кабинет и гледа през широкия прозорец със зашеметяващ изглед към Розовата градина на Белия дом. — Приближава девет.

— Девет за какво? — пита сестра му Мини, вече разтревожена.

Лекарят говореше с президента, но преглеждаше Мини, застанала срещу Палмиоти. Държеше дясната си длан широко отворена, докато той боцваше всеки пръст със стерилизирана игла, за да изпробва реакцията.

Пропуснеше ли терапията твърде дълго, острите болки се връщаха и ставаха просто досадни.

— Какво не е наред с него? — поинтересува се тя и махна към брат си.

— Няма нищо — увери я Палмиоти. — Ако е болен…

— Не съм болен. Просто някакви глупави проблеми с гърба — настоя президентът. — И лош сън.

— Чуй ме, няма да го поместят на първа страница на вестника, но трябва да го чуеш, Oрсън. Вярвам в теб. Стюи вярва в теб. Жена ти и децата ти вярват в теб. И милионите хора там, навън, също. Знаеш го, нали?

Президентът се обърна и се вгледа в сестра си, като поглъщаше думите ѝ. Палмиоти знаеше колко много Мини обича брат си. И колко много я обича Уолъс. Това обаче не означаваше, че за него е най-добре тя винаги да бъде наоколо. Вече повечето американци бяха чували историята: как Мини е родена с генетично заболяване, известно като синдром на Търнър. Засяга само жени, оставяйки ги с липсваща X хромозома. Деветдесет и осем процента от засегнатите от синдрома на Търнър умират, но Мини оцеляла и живее без никакви проблеми със сърцето, бъбреците или психиката, които го съпровождат. Всъщност Мини Уолъс бе получила от синдрома на Търнър само едно: беше… като някои от неговите жертви… грозна.

Широк гръден кош. Ниска линия на косата. Къса шия. С липсваща хромозома X тя изглеждаше като Mo от „Тройка дебили“. Перез Хилтън казваше, че ако тя е едно от седемте джуджета, щяла да бъде Срамежливко. Или Кихавко. Или Сънливко. Когато го публикуваха за първи път, президентът се опита да го обърне на шега. В изявлението му се казваше, че коментарът го кара да се чувства като Сърдитко. Ала Палмиоти знаеше истината. Няма нищо по-болезнено от удар по най-близките. За президента… за Мини… последния път Палмиоти видя такава болка в нощта на инцидента, предизвикал инсулта ѝ.

Най-лошото беше, че съзираше наченки на подобна болка точно сега, а от напрегнатото изражение по лицето на президента, въпреки шеговития разговор със сестра му, личеше, че болката едва започва да се надига.

— Мини, върви да се заемеш с терапията си — нареди Палмиоти.

— Мога и тук. Имаш топки за стискане.

— Мимо, не слушаш — прекъсна я президентът. — Искам да се видя моя лекар. Насаме.

Мини наведе глава. Познаваше този тон. Грабна бастуна-фламинго и се отправи към вратата.

— Преди да си тръгна… — добави бързо — дали ще можеш да говориш на конференцията на „Кеъргивърс“.

— Мини…

— Да. Добре. Гейбриъл. Ще говоря с Гейбриъл — каза тя. — Но просто ми обещай, с всички тези проблеми с гърба… Сигурен ли си, че си добре?

— Погледни ме — Уолъс ѝ пусна моменталната усмивка, спечелила му 54 процента от гласовете. — Погледни къде живея… погледни този живот… от какво да съм разстроен?

На Мини с нейното куцане ѝ отне почти минута, за да напусне кабинета. Президентът не заговори, преди тя да излезе.